Элизабет Костова - Историкът

Сега се промъкнах тихо като крадец, затворих вратата и отворих бюрото. Чувствах се ужасно, все едно разбивах ковчег, но продължих да ровя из рафтчетата и да измъквам всичко от чекмеджетата, като обаче внимавах да връщам всяка вещ на мястото й — писма от приятели, чудесни писалки, листове хартия с монограм. Накрая пръстите ми напипаха запечатан пакет. Най-безсрамно разкъсах опаковката и първото, което видях, беше бележка до мен със съвета да прочета приложените писма само ако баща ми ненадейно почине или изчезне безследно. Значи затова съм го виждала да пише нощ след нощ, затова прикриваше листовете с една ръка, когато се приближавах? Алчно грабнах пакета, затворих бюрото и отнесох плячката в собствената си стая, като се ослушвах за стъпките на мисис Клей по стълбите.

Пакетът беше пълен с писма, всяко прилежно сгънато в плик и адресирано до мен на сегашния ни адрес, като че ли е смятал да ми ги прати по пощата едно по едно от друго неизвестно място. Постарах се да не наруша последователността им — ех, май неусетно бях научила някои неща — и внимателно разгънах първото. Носеше дата отпреди шест месеца и започваше не просто с думи, а с вик от дъното на душата му. Скъпа моя дъще — почеркът му се размазваше пред очите ми, — ако четеш тези редове, прости ми. Тръгнал съм да търся майка ти.

Амстердамската гара ми беше добре позната — бях минавала оттам десетки пъти. Никога обаче не бях попадала там сама. Изобщо никъде не бях пътувала сама и докато седях на една пейка и чаках сутрешния експрес за Париж, усетих как пулсът ми се ускорява, но не само от тревога за баща ми — цялото ми същество се наслаждаваше на първия си миг пълна свобода. Мисис Клей миеше чиниите от закуска и мислеше, че отивам на училище. Барли, надлежно изпратен на кея да чака ферибота, също мислеше, че отивам на училище. Съжалявах, че трябва да измамя милата, досадна мисис Клей и още повече съжалявах, че се разделям с Барли, който пред къщи с неочаквана галантност ми целуна ръка и ми подари един от шоколадите си, макар да му напомних, че за мен не е проблем да си купя холандски лакомства винаги щом поискам. Мислех си, че може да му напиша писмо, когато цялата тази бъркотия приключи — но това бяха далечни планове.

Засега около мен блестеше, искреше и танцуваше амстердамското утро. Дори и тази сутрин разходката край каналите от дома до гарата, ароматът на току-що изпечен хляб и влажният мирис на каналите, не особено елегантното, но спретнато множество наоколо ми подействаха успокоително. На пейка на гарата прегледах багажа си: малко дрехи, писмата на баща ми, хляб, сирене и кутийки сок от кухнята. Бях плячкосала и богатата кухненска касичка за пазаруване — след една беля можех да направя и двайсет, — за да попълня запасите в портмонето си. Така мисис Клей щеше още по-бързо да се досети какво става, но нямах избор — не можех да чакам, докато банките отворят, за да изтегля пари от дребните си детски спестявания. Бях взела топъл пуловер и яке, паспорта, книга за дългото пътуване с влака и джобния френски речник.

Бях откраднала и още нещо. От гостната взех сребърен нож, който стоеше в шкафа със скъпи предмети сред останалите сувенири от първите далечни дипломатически мисии на баща ми, от пътуванията, които съпътстваха ранните му опити да основе фондацията си. Тогава бях много малка, за да го придружавам, и той ме оставяше в Съединените щати при различни роднини. Ножът беше страховито наточен, с богато гравирана дръжка. Лежеше в кания, също пищно украсена. Беше единственото оръжие, което бях виждала в дома ни — баща ми мразеше пушки, а колекционерският му вкус не включваше мечове и бойни брадви. Нямах представа как бих могла да се защитя с малкото острие, но мисълта, че е в чантата ми, ми вдъхваше увереност.

Когато експресът дойде, гарата вече беше пълна с народ. Тогава усетих, както винаги оттогава, че независимо в какво отчайващо положение е изпаднал човек, няма по-голяма радост от пристигането на влака — особено европейски влак и най-вече европейски влак, чийто маршрут води на юг. Чух свирката на някой от парните локомотиви, които щяха да прекосят за последен път Алпите преди да ги бракуват. Качих се, стиснала училищната си чанта, почти усмихната. Очакваха ме дълги часове, но щяха да ми трябват — не за да чета книжки, а за да проуча скъпоценните писма на баща ми. Убедена бях, че съм поела във вярната посока, но трябваше да прочета защо е така.