Элизабет Костова - Историкът

Тежките завеси в спалнята на баща ми още бяха спуснати, затова ми трябваха няколко секунди, за да различа неясните очертания на мебелите и картините. От тишината кожата на гърба ми настръхна. Пристъпих към леглото и го повиках. Отблизо се виждаше, че креватът е гладко опънат, мрачен в затъмнената стая. Спалнята беше празна. Издишах стаения си дъх. Беше излязъл, сигурно се разхождаше сам — имаше нужда от усамотение и размисъл. Нещо обаче ме накара да светна настолната лампа и да се огледам по-внимателно. В светлия кръг на лампата забелязах бележка, адресирана до мен, а до нея два предмета, които ме сепнаха — малко сребърно кръстче на здрава верижка и глава пресен чесън. Голата действителност на вещите сви стомаха ми още преди да прочета думите на баща ми.

Скъпа моя дъще,

Ужасно съжалявам, че се наложи така да те изненадам, но неочаквано ме извикаха по важни дела и не исках да те притеснявам посред нощ. Надявам се, че ще отсъствам само няколко дни. Разбрал съм се с мастър Джеймс да уреди прибирането ти у дома, като ще те придружава нашият млад приятел Стивън Барли. Дали са му право да отсъства два дни от лекции и тази вечер ще те изпрати до Амстердам. Исках мисис Клей да дойде да те вземе, но сестра й е болна и тя пак се е прибрала в Ливърпул. Ще направи всичко възможно да се върне у дома заедно с теб довечера. Така или иначе, ти си в сигурни ръце и вярвам, че си достатъчно разумна да се грижиш добре за себе си. Не се тревожи за мен. Работата е поверителна, но ще се върна у дома колкото е възможно по-скоро и тогава всичко ще ти обясня. Междувременно, от сърце те моля да не сваляш кръстчето от врата си и винаги да носиш чесън в джобовете си. Знаеш, че никога не съм ти налагал нито религии, нито суеверия, тъй като самият аз не вярвам. Със злото обаче трябва да се борим с неговите средства, а ти вече си разбрала за какво става въпрос. От дъното на бащиното си сърце те умолявам да послушаш този съвет.

Писмото беше подписано с обич, но се виждаше, че е писано набързо. Сърцето ми заби силно. Бързо окачих верижката на врата си и разкъсах главата чесън, за да я разделя между джобовете на роклята си. Съвсем в татковия стил — помислих си аз, докато се оглеждах из празната стая — оправил е леглото си безупречно дори и в безшумната припряност на среднощното си заминаване. Но защо е било необходимо да бърза? Каквато и да е задачата му, едва ли е обикновена дипломатическа мисия, защото щеше да го напише в бележката си. Често го викаха по спешност; случвало се е да потегли почти без предупреждение, за да урежда някаква криза на другия край на Европа, но винаги ми е казвал къде отива. Този път ускореният ритъм на сърцето ми подсказваше, че не беше заминал по работа. Освен това тази седмица трябваше да е в Оксфорд, за да чете лекции и да участва в семинари. Той никога не би се отметнал от задълженията си с лека ръка.

Не. Изчезването му явно имаше нещо общо с напрегнатото му държане напоследък — сега разбрах, че през цялото време съм се страхувала от този момент. А и вчерашната картина в Радклиф Камера — баща ми, потънал във… всъщност какво четеше той? И къде, къде беше отишъл? Къде без мен? За пръв път през целия си съзнателен живот, през годините, в които баща ми ме беше пазил от самотата на живота без майка, без братя и сестри, без родина, през всичките години, в които той ми беше и баща, и майка — за пръв път се почувствах като сираче.

Старшият преподавател беше много мил, когато се появих в кабинета му, стиснала стегнатия си куфар и преметнала яке през ръка. Обясних му, че спокойно мога да се прибера сама. Уверих го, че съм му благодарна за предложението да прати с мен някого от студентите за придружител — просто да прекосим Ламанша — и че няма да забравя добрината му. В този миг усетих бодване в сърцето, малко, но осезаемо бодване на разочарование — колко приятно би било еднодневното ми пътуване, ако Стивън Барли се усмихваше от отсрещната седалка на влака! Но така трябваше. Щях без проблеми да се прибера у дома само за няколко часа, повторих аз, докато се мъчех да потисна внезапно изникналата в ума ми картина на червен мраморен фонтан с мелодично ромоляща вода от страх, че този мило усмихнат човек може да види картината изписана по лицето ми. Скоро ще съм на сигурно място у дома и бих могла да му се обадя, за да е спокоен. Освен това, добавих за кой ли път, баща ми ще се прибере само след няколко дни.

Мастър Джеймс бил убеден, че съм способна да пътувам сама; нямало съмнение, че съм напълно самостоятелна девойка. Просто не можел — той ми отправи още по-мила усмивка — просто не можел да отстъпи от думата, която дал на баща ми, а двамата били стари приятели. Аз съм била най-драгоценното съкровище на баща си, затова не можел да ме остави беззащитна. Не го правел заради мен, изобщо, това да ми е ясно, а заради баща ми — да сме му доставели това удоволствие. Стивън Барли се материализира преди да успея пак да отворя уста или да осмисля напълно новината, че старшият преподавател е стар приятел на баща ми, докато аз си мислех, че преди два дни се видяха за пръв път. Нямах време да обмисля това несъответствие; Стивън стоеше до мен като мой стар приятел, стискаше чанта и яке съвсем като мен и аз просто не успях истински да съжаля, че го виждам. Съжалявах за обиколката, която той щеше да ме принуди да направя, но не се терзаех толкова много, както би трябвало. Нямаше как да не се зарадвам на широката му непринудена усмивка, да не се засмея на неговото Добре че си ти, измъкна ме от бая работа! Мастър Джеймс беше по-сериозен.