Элизабет Костова - Историкът

Обърнах се към Хелън.

— Мис Роси — казах аз, — ако умееш да пазиш тайна, обещавам да ти се обадя веднага щом се върна. Има ли още нещо, което можеш да ми разкажеш? Да се сещаш как бих могъл да се свържа с майка ти, преди да тръгна?

— Самата аз не мога да се свържа с нея другояче, освен по пощата — отвърна тя сухо. — Освен това тя не знае английски. Когато се прибера у дома след две години, ще я попитам лично.

Въздъхнах. След две години щеше да е твърде късно, невероятно късно. Вече усещах тревога от предстоящата раздяла със своенравната ми придружителка от последните дни — всъщност часове — единственият човек освен мен, който знаеше истинската причина за изчезването на Роси. Предстоеше ми да се озова сам-самичък в страна, за която доскоро не се бях и сещал. Обаче друг път нямаше. Протегнах ръка.

— Мис Роси, благодаря за търпението към безобидния лунатик. Ако се върна жив и здрав, непременно ще ти се обадя… искам да кажа, евентуално… ако успея да върна баща ти жив и здрав…

Тя махна неопределено с ръкавица, като че ли изобщо не я интересуваше дали Роси ще се върне жив и здрав, но после пое ръката ми и сърдечно я разтърси. Имах чувството, че здравото й ръкостискане е последният ми допир с нормалния свят.

— Довиждане — каза тя. — Всичко добро и късмет в търсенето. Тя се обърна и потъна в тълпата, а шофьорите вече затваряха вратите на линейките. Аз също се обърнах и заслизах по стълбите към площада. Бях се отдалечил на трийсетина метра от библиотеката, когато спрях и погледнах назад с надежда да зърна тъмния й силует сред зяпачите. За моя изненада тя бързаше към мен и почти ме беше настигнала. В миг застана до мен и видях, че бузите й се бяха зачервили до рубинено. Лицето й имаше настойчиво изражение.

— Мислех си — каза тя и спря. Явно трябваше да си поеме дъх. — Това засяга и моя живот, повече от всяко друго нещо. — Погледът й беше прям, предизвикателен. — Не съм сигурна как да постъпя, но мисля, че ще дойда с теб.

Баща ми си беше приготвил отлично оправдание за въпроса какво прави сред оксфордската вампирска колекция, вместо да е на преговори. Срещата била отменена, обясни той, докато се ръкуваше със Стивън Барли с обичайната си любезност. Тук го довяли, каза баща ми, стари призраци — после млъкна, едва не прехапа устни и започна отново. Търсел малко тишина и спокойствие (това несъмнено беше така). Ясно се долавяше, че беше благодарен за присъствието на Стивън, за стройната му висока фигура, за пращящото от здраве тяло във вълнения пуловер. В края на краищата, какво щеше да ми каже, ако се бях появила сама? Как щеше да ми обясни, как щеше да успее така небрежно да затвори тома, на който сега бе положил ръка? Не знаеше, но и без това беше късно — бях успяла да прочета заглавието на главата, отпечатало върху дебелата хартия с цвят на слонова кост: Vampires de Provence et des Pyrénées.

Тази нощ спах неспокойно в балдахиновото си легло в къщата на колежкия преподавател и през час-два се будех от странни сънища. Веднъж ми се стори, че виждам светлина между вратата на банята, която се намираше точно между моята стая и спалнята на баща ми, и се поуспокоих. Понякога обаче усещането, че той не спи, че тихо върши нещо в съседната стая, ме откъсваше от спокойствието на почивката. Призори, когато кремъчносивата мъглица изсветля през мрежестите завеси, аз се събудих за последно.

Този път ме събуди тишината. Всичко беше прекалено неподвижно — смътните очертания на дърветата в двора (надникнах през края на завесите), големият скрин до леглото ми и най-вече стаята на баща ми от другата страна на вратата. Не че очаквах да е буден по това време; най-вероятно още спеше — може би дори леко похъркваше, ако лежеше по гръб — в опит да изличи грижите на вчерашния ден, да отдалечи във времето изтощителния график от речи, семинари и беседи, който го очакваше. Когато пътувахме заедно, обикновено приятелски потропваше на вратата ми чак след като и аз се събудех, подканяйки ме да побързам, за да слезем заедно на закуска.

Тази сутрин тишината необяснимо ме потискаше и аз изпълзях от огромното си легло, облякох се и метнах хавлия на рамото си. Смятах да се измия в банята и оттам да се ослушам за съненото дишане на баща ми. Леко почуках на вратата на банята, за да се уверя, че не е вече вътре. Когато се изправих пред огледалото и изтрих лицето си, тишината стана още по-дълбока. Залепих ухо на вратата му. Явно здраво спеше. Би било безсърдечно да прекъсвам заслужената му почивка, но паниката вече пълзеше по крайниците ми. Леко потропах. Отвътре нищо не мръдна. От години бяхме свикнали да зачитаме правото на другия да остане сам, но сега, в сивия утринен светлик в прозорчето на банята, аз натиснах дръжката на вратата.