Элизабет Костова - Историкът

Заведе ме в трапезарията — огромна плевня с висок таван, обрамчен с греди от времето на Тюдорите, пълна с дървени маси — и ми показа една от пейките, на която навремето някакъв Рочестърски граф дълбал цинизми, докато обядвал. Залата имаше прозорци с оловни витражи, всеки от които в центъра изобразяваше прекрасна старинна сцена: Томас Бекет коленичил на нечий смъртен одър, свещеник в дълго расо разлива супа в купичките на опашка свити от студ бедняци, средновековен лекар превързва крак. Над пейката на Рочестърския граф имаше сцена, чийто смисъл не разбрах — мъж с кръст на врата и тояга в ръка се беше надвесил над нещо като купчина черни парцали.

— О, това е наистина много любопитно — каза ми Стивън Барли. — Много се гордеем с него. Разбираш ли, този човек е преподавател от първите години на нашия колеж и забива сребърен кол в сърцето на един вампир.

Втренчих се в него, за миг изгубила дар слово.

— По онова време в Оксфорд е имало вампири? — попитах най-накрая.

— Представа си нямам — призна той с усмивка. — Но според преданието ранните учени от колежа защитавали местните села от вампири. Всъщност те събрали доста народни поверия за вампири, чудновати неща, можеш да ги прочетеш в Радклиф Камера отсреща. Според легендата първите учени даже не допускали окултни книги да влизат в колежа, затова ги съхранявали някъде навън, където падне, докато накрая ги събрали в Радклиф.

Внезапно си спомних за Роси и се зачудих дали е виждал тази старинна сбирка.

— Има ли начин да намерим имената на студентите от едно време… искам да кажа… може би… преди петдесет години… от този колеж? Последна година студенти?

— Разбира се — моят придружител ме погледна въпросително през дървената пейка. — Щом искаш, ще попитам старшия.

— А, няма нищо — усетих, че се изчервявам, проклятието на моето юношество. — Не е важно. А може ли… може ли да видя вампирските предания?

— Май обичаш ужасии, а? — той изглеждаше развеселен. — Няма кой знае какво за гледане, да знаеш — няколко старинни тома и куп книга с кожени подвързии. Но няма проблем. Първо ще отидем в университетската библиотека — тя не е за изпускане — и после ще те заведа в Камерата.

Библиотеката, разбира се, беше една от перлите на университета. От онзи невинен ден нататък успях да видя повечето от колежите, като някои от тях опознах съвсем отблизо, скитах се из библиотеките, параклисите и трапезариите им, четох лекции в аудиториите им, пих чай в преподавателските им кабинети. Без колебание мога да кажа, че не срещнах нищо по-красиво от онази първа библиотека, освен може би параклиса на колежа Магдалена с божествената му украса. Първо влязохме в читалня, обрамчена с витражи като висок терариум, където студентите — редки, изкуствено гледани растения, седяха по бюрата, чиято възраст бе почти толкова почтена като на самия колеж. Причудливи лампи висяха от тавана, а грамадни глобуси от епохата на Хенри VIII се издигаха на специални пиедестали по ъглите. Стивън Барли ми показа безбройните томове на оригиналния Оксфордски речник на английския език по лавиците на една от стените; останалите бяха пълни с атласи кой от кой по-древен, със старинни благороднически родословия и трудове по английска история, с учебници по латински и гръцки от всяка епоха от съществуването на колежа. В средата на залата, върху гравиран бароков постамент стоеше гигантска енциклопедия, а до входа на следващата читалня имаше стъклена кутия, в която видях потъмняла стара книга — Стивън каза, че била една от Гутенберговите библии. Над нас кръгъл тавански прозорец, подобен на окулусите във византийските църкви, пропускаше дълги слънчеви лъчи. Над главите ни пърхаха ята от гълъби. Прашните лъчи докосваха главите на студентите, плъзгаха се по дебелите пуловери и съсредоточените им лица, докато четяха и прелистваха страници по бюрата си. Това беше раят на учението и аз се помолих някога да приемат и мен.

Следващата читалня беше просторна зала с вътрешни балкони, виещи се стълби и високо разположени като в църква прозорци със старинни стъкла. Всяка налична стена беше покрита с книги отгоре до долу, от сводестия таван до каменния под. Видях хектари фино обработени кожени подвързии, цели редици голямоформатни книги, купища малки тъмночервени томчета от деветнайсети век. Какво, почудих се, можеше да съдържат толкова много книги? Дали щях да разбера нещо от тях? Пръстите ме сърбяха да сваля някой том от лавиците, но не смеех дори да ги пипна. Не бях сигурна дали съм в библиотека или в музей. Сигурно съм се оглеждала в явен захлас, защото изведнъж улових доволната усмивка на моя водач. Не е зле, нали? Май и ти си от книжните плъхове. Хайде тогава — тук видяхме най-хубавата част, сега да отидем в Камерата.