Элизабет Костова - Историкът

Кой е господарят ти? — забих коляно в крака му. — Къде е отвел Роси?

Очите му горяха. Беше потресаваща гледка — изкривеното лице с наглед обикновените човешки черти криеше ужасяваща тайна. Където трябваше да отида аз! В гроба!

Може би бях отпуснал хватката си, може би признанието му даде нови сили — вероятно от адски страх, както ми хрумна по-късно. Във всеки случай, той рязко освободи едната си ръка, изви се като скорпион и огъна назад китката ми там, където натискаше рамото му. Болката беше нетърпима и аз ядно дръпнах ръката си. Беше изчезнал, преди да разбера какво става. Втурнах се след него надолу по стълбите, профучах край семинара на докторантите и край тихите владения на знанието по долните етажи. Пречеше ми куфарчето, което стисках в ръка. Дори и в първия миг на преследването, осъзнах случайно, не бях посмял да го изпусна от ръце. Нито да го дам на Хелън. Тя му беше казала за картата. Беше ме предала. Пък и той я беше ухапал, макар и за кратко. Дали сега и тя не беше заразена?

За пръв и последен път преминах тичешком, вместо със спокойна крачка, през смълчаната зала на библиотеката и само с крайчеца на очите си забелязах изумените лица, които се обръщаха след мен, докато прелитах покрай тях. От библиотекаря нямаше и следа. Можеше да се е скрил в което и да е от служебните помещения, осъзнах отчаяно, във всяка каталожна килийка или килерче, предназначено само за служители на библиотеката. Рязко блъснах тежката входна врата — изрязана в огромните готически порти на залата, които никога не се отваряха изцяло. После спрях на стълбите. Следобедното слънце ме заслепи, като че ли и аз живеех в подземие, в пещера на прилепи и плъхове. Няколко коли бяха спрели на улицата пред библиотеката. Всъщност цялото движение беше замряло, а едно момиче в униформа на сервитьорка плачеше на тротоара и сочеше нещо. Друг крещеше, а двама мъже бяха коленичили до предната гума на една от спрелите коли. Краката на библиотекаря невестулка стърчаха под колата, извити под невъзможен ъгъл. Едната му ръка се беше простряла над главата му. Лежеше с лице върху паважа в малка локвичка кръв, завинаги заспал.

Баща ми не искаше да ме вземе в Оксфорд. Щял да остане там шест дни, обясни той, а аз не бивало да изпускам толкова много часове в училище. Бях учудена, че е склонен да ме остави сама вкъщи; не беше го правил, откакто открих драконовата книжка. Дали не беше предвидил специални предпазни мерки? Изтъкнах, че екскурзията ни по югославското крайбрежие отне почти две седмици, без да се отрази на успеха ми в училище. Той отвърна, че образованието винаги трябва да е на първо място. Възразих, като казах, че по собствените му думи пътешествието е най-добрият учител и че месец май е най-приятният за пътуване. Измъкнах бележника си, който грееше с отлични оценки, както и контролното по история, под което нашият доста префърцунен учител беше написал: Демонстрирате изключителна проницателност за естеството на историческия анализ, особено за вашите години, коментар, който бях запомнила и често си го повтарях като мантра, преди да заспя.

Баща ми видимо се поколеба, остави ножа и вилицата си по начин, който, както знаех, означаваше само кратка пауза във вечерята ни в старинната холандска трапезария, а не край на първото ястие. Каза ми, че този път работата ще му попречи да ме разведе както трябва и че не иска да съсипе първите ми впечатления от Оксфорд, като ме държи затворена в някоя стая. Отвърнах, че предпочитам да стоя затворена в Оксфорд, отколкото у дома с мисис Клей — тук двамата снишихме глас, макар че тя имаше свободна вечер. Освен това, добавих, бях достатъчно голяма, за да се разхождам и сама. Той пак каза, че според него не било разумно да отивам, защото преговорите се очертавали като твърде… напрегнати. Май не беше точно така, но той не успя да продължи и знаех защо. Точно както аз не можех да изложа същинския си мотив за желанието ми да отида, така и той не можеше да използва своя аргумент, за да ми попречи. Не можех да му кажа гласно, че точно сега не мога да понеса да го оставя сам с черните кръгове под очите и прегърбените от умора рамене. Той пък не можеше да ми отвърне, че в Оксфорд вероятно няма да е безопасно за него, а следователно и за мен. Помълча за минута-две, а после съвсем тихо ме попита какво има за десерт и аз донесох безвкусния оризов пудинг с горски плодове на мисис Клей, която винаги го приготвяше като компенсация за свободните си вечери, когато отиваше на кино в Британския център без нас.