Элизабет Костова - Историкът

— Мога ли да ви помогна? — попита любезно тя.

— Ами, търся някого — гласът на библиотекаря беше пронизителен, твърде силен за храма. — Да сте виждала тук една млада дама в черен костюм? С тъмна коса?

— Всъщност да — любезната жена също се огледа. — Преди малко имаше такава дама. Придружаваше я млад мъж и седяха на крайните пейки. Но сега определено я няма.

Невестулката се повъртя наляво-надясно.

— Дали не се крие в някоя от тези стаи? — поне беше ясно, че действаше прямо.

— Да се крие? — люляковата дама също се обърна към нас. — Сигурна съм, че никой не се крие в нашата църква. Искате ли да повикам свещеника? Ще ви трябва ли помощ?

Библиотекарят отстъпи назад.

— О, не, не — каза той. — Трябва да съм се объркал.

— Искате ли черковна литература?

— О, не — той продължи да отстъпва по пътеката. — Не, благодаря.

Видях го отново да се озърта, а после изчезна от полезрението ми. Чу се тежко щракване и трясък — портата се затвори зад него. Кимнах към Хелън и тя тихичко въздъхна с облекчение, но изчакахме още няколко минути, като се гледахме през купела. Хелън първа сведе очи и смръщи вежди. Разбирах, че сигурно се чуди как, по дяволите, се е оказала в такова положение и какво означава всичко това. Отгоре косата й беше лъскава и абаносова — днес отново беше без шапка.

— Търсеше тебе — казах с нисък глас.

— Може и теб да търси — тя посочи към плика, който държах в ръце.

— Имам странна идея — изрекох бавно. — Може би той знае къде е Роси.

Тя пак се намръщи и измърмори:

— И без това в цялата история няма нищо смислено, така че защо не?

— Не мога да те пусна да се върнеш в библиотеката. Нито в стаята си. Той ще те търси и на двете места.

— Да ме пуснеш? — повтори тя със заплашителен тон.

— Мис Роси, моля те. Нали не искаш да си следващата изчезнала?

Тя замълча.

— Значи смяташ да ме защитаваш? — В гласа й прозвуча подигравателна нотка, която ми напомни за необикновеното й детство, за бягството й в Унгария още в утробата на майка й, за политическата хитрост, която й беше позволила да прекоси половината свят да търси научното си отмъщение. Ако, разбира се, историята й беше истинска.

— Имам една идея — започнах бавно. — Знам, че ще ти се стори… недостойно, но ще се почувствам по-добре, ако се съгласиш с тази моя прищявка. Можем да вземем някой и друг… хм… амулет… от църквата… — тя вдигна вежди. — Ще намерим все нещо… свещи или разпятия или нещо друго… на връщане ще си купим чесън… искам да кажа на отиване към апартамента ми… — веждите й се повдигнаха още по-високо. — Искам да кажа, ако си съгласна да дойдеш с мен… можеш… аз сигурно ще трябва да замина утре, но би могла…

— Да спя на дивана? — отново беше сложила ръкавиците си и беше сключила ръце. Усетих, че се изчервявам.

— Не мога да те оставя да се прибереш в твоята стая, като знам, че онзи ще те преследва… нито пък в библиотеката, разбира се. А и мисля, че имаме още да си говорим. Бих искал да знам какво според теб майка ти…

— Можем да обсъдим това сега и тук — заяви тя, както ми се стори, студено. — Що се отнася до библиотекаря, съмнявам се, че ще успее да ме проследи до стаята ми, освен ако… — Дали на волевата й брадичка не се появи трапчинка или това беше просто саркастична гримаса? — Освен ако вече не умее да се превръща в прилеп. Нали разбираш, шефката на общежитието не разрешава на вампири да влизат по стаите. Нито пък на мъже, ако трябва да съм изчерпателна. Пък и силно се надявам, че ще успее да ме проследи до библиотеката.

— Надяваш се? — изненадах се аз.

— Ясно беше, че няма да говори с нас тук, не и в църквата. Вероятно ни чака отвън. Аз ще си имам работа с него — пак нейният необичаен английски, — щом се опитва да се меси в библиотечната ми работа, а и щом мислиш, че би могъл да знае нещо за моя… за професор Роси. Защо да не го оставя да ме проследи? По пътя ще говорим за майка ми.

Сигурно съм гледал доста разколебано, защото тя внезапно се разсмя, откривайки равните си бели зъби:

— Няма да ти скочи посред бял ден, Пол.

Библиотекарят не се виждаше никакъв пред църквата. Тръгнахме пеша към библиотеката — сърцето ми тежко туптеше, макар че Хелън изглежда беше запазила пълно присъствие на духа — а в джобовете си криехме еднакви кръстчета, купени от преддверието на църквата (Вземете си едно, оставете четвърт долар). За мое разочарование, Хелън не спомена нищо за майка си. Имах чувството, че просто беше решила временно да се води по лудостта ми, но щом стигнем библиотеката — да изчезне, ала тя отново ме изненада.