Элизабет Костова - Историкът

— Майка ти?

— Да. Нали ти казах, тя е селянка по рождение. Има причини да е суеверна, макар че вероятно тя вярва по-малко в тези неща, отколкото навремето родителите й. Но защо ще вярва и един прочут западен учен? — Тя определено беше антрополог, въпреки болезнената тема. Бях поразен как бързият й ум се абстрахираше от личните въпроси.

— Мис Роси — казах аз, като внезапно взех решение, — някак си съм повече от сигурен, че обичаш сама да проверяваш всяко нещо. Защо не прочетеш писмата на Роси? Най-искрено трябва да те предупредя, че всеки, който се е занимавал с тези документи, е попадал под заплаха, поне доколкото съм установил. Но ако не те е страх, прочети ги сама. Ще ни спести времето да те убеждавам, че историята му е истинска, а аз съм сигурен, че е така.

— Да ни спести време? — повтори тя презрително. — Да не би да планираш и моето време?

Бях прекалено отчаян, за да се обидя.

— Като по-добър специалист по въпроса от мен ти ще прочетеш писмата с други очи.

Подпряла брадичка на юмрука си, тя явно премисляше предложението ми.

— Добре — каза най-накрая. — Улучи слабото ми място. Естествено, че няма да устоя на изкушението да науча нещо повечко за татко Роси, особено пък щом се отнася и до научната му работа. Но ако ми се види обикновен луд, предупреждавам те да не очакваш от мен особено съчувствие. За мен ще е просто лош късмет, че ще го пратят в лудница, преди лично да успея да го поизмъча. — Усмивката й не се усмихваше.

— Става.

Пропуснах край ушите си последната й забележка и грозната гримаса, като се насилвах да не зяпам кучешките й зъби, които, както се виждаше с просто око, си бяха с най-нормална дължина. Преди да приключим сделката обаче, трябваше и да я поизлъжа:

— За жалост писмата не са у мен. Страхувах се днес да ги разнасям със себе си. — Всъщност най-много се страхувах да ги оставя в апартамента си, затова бяха на сигурно място в куфарчето ми. Проклет да съм обаче — може би дори буквално, — ако ги извадя насред закусвалнята. Нямах представа кой може да е наблизо и да ни наблюдава — някой от приятелчетата на противния библиотекар? Имах и още едно основание — исках да проверя една възможност, която тежеше на сърцето ми. Трябваше да съм сигурен, че Хелън Роси, която и да е тя, не беше в тандем с… ами, нали не е невероятно, че врагът на нейния враг можеше вече да й е приятел? — Ще отида до къщи да ги взема. Ще трябва да те помоля да ги прочетеш в мое присъствие; за мен те са изключително ценни.

— Добре — каза тя хладно. — Да се срещнем утре следобед?

— Много е късно. Искам да ги видиш незабавно. Съжалявам. Знам, че звучи странно, но щом ги прочетеш, ще разбереш защо толкова бързам.

Тя вдигна рамене.

— Стига да не ми отнеме много време.

— Няма. Да се срещнем в… в църквата Сейнт Мери? — Поне този експеримент можех да извърша с прецизността на самия Роси. Хелън Роси ме гледаше, без да трепне, без да промени строгото си, иронично изражение. — Намира се на Елм Стрийт, на две пресечки от…

— Знам къде е — каза тя, взе ръкавиците си и внимателно ги сложи на ръцете си. Завърза синьото си шалче и то заблестя около гърлото й като лапис лазули. — В колко часа?

— Дай ми половин час да взема писмата от къщи и ще се видим там.

— В църквата. Добре. Ще мина през библиотеката да потърся една статия, която ми трябва за днес. Моля те, бъди точен — имам много работа.

Докато излизаше от закусвалнята, гледах стройния й, силен гръб в черния жакет. Твърде късно разбрах, че някак бе успяла да плати сметката за кафето.

Сейнт Мери, продължи баща ми, беше непретенциозна църква във викториански стил, сгушена в крайчеца на старата част от университетския комплекс. Стотици пъти бях минавал оттам, без да влизам, но сега ми се струваше, че католическият храм ще е добър съюзник сред всичките тези ужаси. Нима католицизмът не се занимаваше всекидневно с кръв и възкръснала плът? Това не беше ли суеверие? Някак се съмнявах, че пръснатите из университета гостоприемни протестантски параклиси биха могли да ми помогнат; те не изглеждаха подготвени да се борят с живите мъртви. Бях убеден, че и огромните правоъгълни пуритански църкви из градските градинки ще са безпомощни пред европейския вампир. На тях им дай да горят вещици — да си разчистват само собствения квартал. Разбира се, аз ще стигна в Сейнт Мери доста преди намусената ми гостенка. Дали тя изобщо ще се появи? Това беше половината от изпита й.

Сейнт Мери за щастие беше отворена и сред сумрака между облицованите с ламперия стени миришеше на восък и прашна тапицерия. Две възрастни жени с украсени с изкуствени цветя шапки подреждаха живи цветя по гравирания главен олтар. Нерешително влязох и се разположих на една от последните пейки, откъдето можех да наблюдавам вратите, а същевременно влизащите не можеха веднага да ме забележат. Чаках дълго, но тихата църква и приглушеният разговор на възрастните жени малко ме успокоиха. За пръв път усетих умора от безсънната ми нощ. Накрая входната врата се отвори на деветдесетгодишните си панти и Хелън Роси пристъпи прага, поколеба се за секунда, огледа се през рамо и накрая влезе.