Элизабет Костова - Историкът

— Мис Роси — казах аз с възможно най-спокойния си тон, като взех книгата от масата и я сложих с предната корица надолу до куфарчето си, — твоята история е необикновена и трябва да отбележа, че ще ми е нужно време да я асимилирам. Но имам да ти кажа нещо много важно. — Поех дълбоко дъх, после пак. — Познавам професор Роси доста добре. Вече две години е мой научен ръководител и сме разговаряли и работили по цели часове. Сигурен съм, че ако… че когато се запознаете, ще разбереш, че той е много по-добър и мил човек, отколкото ти се струва в момента. — Тя се размърда, като че ли да каже нещо, но аз бързо продължих. — Работата е там… работата е там… от начина, по който говориш за него, разбрах, че още не знаеш за изчезването на професор Роси… на баща ти.

Тя се втренчи в мен и не забелязах в изражението й коварство, а само объркване. Значи новината я изненада. Болката в сърцето ми позатихна.

— Как така? — попита тя.

— Така… преди три вечери двамата разговаряхме както обикновено и на другия ден вече го нямаше. Сега полицията го издирва. Очевидно е изчезнал от кабинета си и може би дори е ранен, защото на бюрото му откриха кръв. — Накратко й разказах събитията от онази вечер, като започнах с това как му занесох чудноватата си книжка, но не споменах нищо за историята, която Роси ми бе разказал.

Тя ме гледаше със смръщено от учудване лице.

— Това да не е някаква шега с мен?

— Ни най-малко. Наистина не е. Оттогава почти не съм ял, нито спал.

— Полицията има ли представа къде е?

— Не, доколкото мога да преценя.

Лицето й изведнъж доби хитровато изражение.

— А ти?

Аз се поколебах.

— Може би. Но това е дълга история и с всеки час става все по-дълга.

— Почакай — тя ме погледна остро. — Вчера в библиотеката, когато четеше онези писма, ти каза, че са свързани с някакви проблеми на един професор. Роси ли имаше предвид?

— Да.

— Какъв проблем е имал той? Или още има?

— Не искам да те въвличам в неприятности или опасност, като ти кажа дори и малкото, което знам.

— Обеща да отговориш на въпросите ми, когато аз отговоря на твоите.

Ако очите й бяха сини вместо тъмни, в момента лицето й щеше да е точно копие на Роси. Стори ми се, че виждах прилика, тайнствено претопяване на английската острота от чертите на Роси в здравия мургав калъп на Румъния, макар че впечатлението ми можеше да е само ефект от нейното твърдение, че му е дъщеря. Но как е възможно да му е дъщеря, след като той толкова категорично бе отрекъл да е ходил в Румъния? Поне беше казал, че никога не е бил в Снагов. От друга страна, сред книжата му имаше брошура за Румъния. Сега тя ме гледаше яростно, както Роси никога не бе правил.

— Много е късно да казваш, че не бива да задавам въпроси. Какво общо имат тези писма с изчезването му?

— Още не съм сигурен. Може би ще ми трябва помощта на специалист. Не знам какво си открила при проучването си… — Отново бях пронизан от подозрителния поглед изпод тежките й клепачи. — Убеден съм, че преди да изчезне, животът на Роси вече е бил под заплаха.

Тя се опитваше да смели всички тези новини за бащата, който за нея толкова време е бил само далечно предизвикателство.

— Под заплаха? От какво?

Рискувах. Роси ме бе помолил да не разказвам откачената му история на моите колеги. Бях го послушал, но сега най-неочаквано ми се предлагаше възможността да се възползвам от помощта на специалист по въпроса. Тази жена може би вече знаеше онова, което аз ще открия след дълги месеци проучвания; тя може би дори беше права, като твърдеше, че знае повече и от самия Роси. Той винаги бе подчертавал нуждата да се търси съвет от специалист — е, добре, точно това се канех да направя. Простете ми, молех се на силите на доброто, простете, ако така я изложа на опасност. Освен това имаше и по-особена логика. Ако тя наистина му беше дъщеря, може би имаше най-голямо право да знае цялата история.

— Какво е Дракула за теб?

— За мен? — намръщи се тя. — Като идея? Предполагам, че е моето отмъщение. Вечна горчилка.

— Да, това е ясно. Но значи ли и нещо друго?

— Какво искаш да кажеш? — Не можех да разбера дали отклонява въпроса или искрено не разбира.

— Роси — подех аз все още колебливо, — баща ти беше… е… убеден, че Дракула все още броди по този свят. — Тя ме гледаше втренчено. — Това как ти се струва? Откачено ли ти се вижда? — Очаквах да се засмее или да стане и да си тръгне, както в библиотеката.

— Виж ти — бавно отговори Хелън Роси. — По принцип бих казала, че това е селско поверие — някакво суеверие в памет на кръвожадния тиранин. Странното е, че и майка ми напълно убедено вярва в това.