Элизабет Костова - Историкът

Хелън следваше своя низ на мисли:

— Не е ли чудесна картинка? Отдавна изгубената дъщеря се оказва цяло съкровище, намира баща си и двамата щастливо се събират — горчивината в усмивката й обърна стомаха ми. — Но не това имах предвид. Дойдох, за да може да чуе за мен, при това случайно — от публикациите, от лекциите ми. Ще видя дали тогава ще има очи да се крие от миналото си, да ме пренебрегне така, както е пренебрегнал майка ми. А що се отнася до Дракула — тя посочи към мен с цигарата си, — майка ми, благословена да е простата й душа за това, ми каза нещо по въпроса.

— Какво ти е казала? — попитах със слаб глас.

— Каза ми за особения интерес на Роси към темата. До миналото лято, малко преди да замина за Лондон, нищо не знаех по въпроса. Но те така са се срещнали; той разпитвал из селото за вампирски предания, а тя знаела нещо за местните вампири от баща си и приятелите му — не че сам мъж би могъл да заговори младо момиче на публично място, нали разбираш, в онова общество. Но предполагам, че на него това не му е било ясно. Историк, нали знаеш — не антрополог. Бил в Румъния да търси сведения за Влад Набучвача, нашия скъп граф Дракула. Не е ли странно — тя внезапно се наведе напред и приближи лицето си към моето, по-близо от всякога, но гневно, а не подканящо, — не мислиш ли, че е направо изумително, че не е публикувал нищо по въпроса? Нищичко, както сигурно знаеш. Защо? Питах се. Защо прочутият изследовател на непознати исторически земи — а очевидно и на жени, защото кой знае колко още гениални дъщери е пръснал насам-натам, — защо не е публикувал нищо от необикновеното си проучване?

— Защо? — попитах, без да смея да мръдна.

— Ще ти кажа. Защото е пазел всичко за великия финал. То е неговата тайна, неговата страст. Защо иначе един учен ще мълчи? Но го чака изненада. — Прекрасната й усмивка този път беше твърде широка и не ми хареса. — Няма да повярваш колко нещо проучих за една година, откакто разбрах за любимата му тема. Не съм се свързала с професор Роси, но се постарах новата ми специалност да се разчуе из факултета. Как ли ще се почувства, когато някой друг публикува пръв авторитетно и изчерпателно изследване по въпроса — при това някой с неговото име. Колко красиво. Виждаш ли, дори взех името му, щом пристигнах тук — нещо като академичен псевдоним. Освен това в Източния блок не обичаме чужденците да крадат наследството ни и да го коментират, защото обикновено го разбират погрешно.

Сигурно съм изохкал на глас, защото тя спря за момент и се намръщи.

— До края на лятото ще знам повече от когото и да е по света за легендата за Дракула. Между другото, можеш да вземеш книгата — тя пак отвори чантата си и я тръшна на масата между нас, без дори да направи опит да я прикрие. — Вчера само исках да проверя нещо в нея и нямах време да ходя до къщи за собствения ми екземпляр. Както виждаш, дори не ми трябва. Освен това е художествена литература, пък и аз знам проклетия текст почти наизуст.

Баща ми се огледа като насън. Мълчаливо стояхме на Акропола вече четвърт час, а краката ни сякаш не можеха да се отделят от върха на древната цивилизация. Бях покорена от могъщите колони над нас и с удивление открих, че най-далечната гледка на хоризонта бяха планините, дълги сухи хребети, които сега, при залез-слънце, се извисяваха мрачно над града. Когато потеглихме надолу и той се събуди от съня си, за да ме попита харесва ли ми гледката, ми трябваше поне минута да събера мислите си и да отговоря. Мислех си за предишната вечер.

Влязох в стаята му малко по-късно от обикновено, за да го помоля да погледне домашното ми по алгебра и го заварих да пише, свел замислено глава над документите от работния си ден, както често правеше вечер. Онази нощ той седеше напълно неподвижен, с наведена над бюрото глава, прегърбен над някакви книжа, но не ги прелистваше спокойно, изправен, с обичайната си професионална рутина. От вратата не можех да различа дали внимателно чете нещо, почти без да го вижда, или просто се опитва да не заспи. Фигурата му хвърляше голяма сянка върху голата хотелска стена — сянка на мъж, мрачно надвесен над още по-тъмното бюро. Ако не знаех колко е изтощен и ако гледката на приведените му над страниците рамене не ми беше толкова позната, щях за секунда — в незнанието си — да помисля, че е мъртъв.

Ликуващо, ясно време и просторни като планинско небе дни ни последваха заедно с пролетта в Словения. Когато попитах дали ще имаме време отново да видим Емона — вече я свързвах с една отминала епоха в живота ми със съвсем различна атмосфера, а и с новото начало, пък и както вече казах, човек се стреми да се връща на такива места, — баща ми припряно отговори, че ще сме прекалено заети и ще останем само за конференцията му край голямото езеро северно от Емона, а после ще трябва бързо да се върнем в Амстердам, за да не изостана в училище. Не че някога съм изоставала, но самата опасност да изпусна някой час тревожеше баща ми.