Элизабет Костова - Историкът

Кафето ми се плисна по масата, в скута ми, по ризата — която и без това не беше от най-чистите — и дори опръска бузата й. Тя я обърса с една ръка и се взря в мен.

— Боже, извинявай. Съжалявам — опитах се аз да почистя с носните кърпички и на двама ни.

— Значи наистина си шокиран — каза тя, без да мръдне. — Тогава сигурно го познаваш.

— Да — отвърнах аз. — Той ми е научен ръководител. Но никога не ми е разказвал за Румъния и… никога не ми е казвал, че има семейство.

— Той няма. — Студенината в гласа й ме преряза. — Никога не сме се срещали, макар че това, предполагам, вече е само въпрос на време. — Тя се наведе напред в малкия стол и сви рязко раменете си, сякаш ме предизвикваше да се приближа. — Виждала съм го веднъж, отдалеч, на една лекция — представи си да видиш за пръв път баща си от такова разстояние.

Бях натрупал подгизналите кърпички и сега разбутах всичко настрана — мократа купчинка, чашата кафе, лъжичката.

— Защо?

— Необикновена история — заяви тя. Погледна ме, но определено не защото си беше изгубила мисълта. Напротив, сякаш следеше реакциите ми. — Добре де. Проста работа — влюбил се, ама после я изоставил. — Репликата звучеше странно с акцента й, макар че не успях да се усмихна. — Може би нищо чудно няма. Срещнал майка ми в селото й, радвал се известно време на компанията й, а след няколко седмици я напуснал, като й оставил само някакъв адрес в Англия. След като заминал, майка ми открила, че е бременна, а после сестра й, която живее в Унгария, й помогнала да избяга в Будапеща, преди да ме роди.

— Никога не ми е казвал, че е бил в Румъния — изхриптях без глас.

— Нищо чудно — тя пушеше с горчивина. — Майка ми му писала от Унгария на онзи адрес, който й оставил, за да му каже за бебето. Отговорът му гласял, че няма представа коя е и откъде знае името му, понеже никога не е бил в Румъния. Представяш ли си каква жестокост? — Очите й, огромни и вече съвсем черни, ме пронизваха.

— През коя година си родена? — Не ми хрумна да се извиня, преди да задам подобен въпрос на дама; но тя не приличаше на другите и обичайните правила при нея сякаш не важаха.

— През 1931 — каза тя с равен глас. — Майка ми веднъж ме заведе в Румъния за няколко дни, още преди да знам за Дракула, но дори и тогава не искаше да се връща в Трансилвания.

— Боже — прошепнах аз на ламинирания плот на масата. — Боже мой. Мислех, че всичко ми е казал, но това го е пропуснал.

— Казал ти е… какво? — попита тя рязко.

— Но защо не се срещнахте? Той не знае ли, че си тук?

Тя ме погледна особено, но отвърна без колебание.

— Сигурно може да се нарече игра. Просто една моя фантазия — тя поспря. — В университета на Будапеща се справях добре. Всъщност ме смятаха за гений — твърдението й звучеше почти скромно. За пръв път осъзнах, че английският й бе феноменално добър — свръхестествено добър. Може би наистина беше гений. — Майка ми не е завършила и седми клас, ако искаш вярвай, макар че по-късно се дообразовала, но аз се записах в университета още на шестнайсет години. Разбира се, майка ми вече ми беше казала за наследството по бащина линия, а блестящите книги на професор Роси са известни дори и в мрачните дебри на Източния блок — за минойската цивилизация, за средиземноморските религиозни култове, за епохата на Рембранд. Тъй като пише съчувствено за британския социализъм, нашето правителство разрешава да се издават книгите му. Учих английски във всички класове на гимназията и знаеш ли защо? За да мога да чета знаменитите трудове на доктор Роси в оригинал. Не беше трудно и да открия къде се намира, нали разбираш; навремето се взирах в изписаното по обложките на книгите му име и се кълнях, че един ден ще стигна до този университет. Всичко бях премислила. Завързах необходимите връзки от политическа гледна точка — като начало се престорих, че искам да изучавам славната работническа революция в Англия. Когато моментът дойде, имах възможност да избирам различни специализации. Напоследък в Унгария се радваме на малко повечко свобода, макар че всички се чудят кога ли ще се свърши търпението на Съветския съюз. Но да не отваряме дума за тирани. Така или иначе, първо отидох в Лондон за шест месеца, а после — преди четири месеца — получих стипендия да уча тук.

Тя замислено издуха кълбо сивкав дим, но очите й не се отделяха от моите. Помислих си, че Хелън Роси по-скоро ще си има проблеми с комунистическото правителство, към което се отнася тъй цинично, отколкото с Дракула. Може би беше избягала на Запад. Отбелязах си наум да я попитам по-късно. По-късно? А какво се беше случило с майка й? Дали не беше измислила цялата история в Унгария, за да свърже името си с репутацията на известния западен учен?