Элизабет Костова - Историкът

Когато пристигнахме, езерото Блед не ни разочарова. В края на една от ледените епохи беше напълнило малка алпийска долина и така осигурило на древните номади място за почивка — в сламени наколни колиби. Сега блестеше като сапфир на ръката на Алпите, чиито белоснежни върхове се отразяваха в повърхността му и потрепваха на късния следобеден ветрец. На един стръмен скат се издигаше канара, доста по-висока от останалите, а върху нея бе кацнал един от най-големите замъци на Словения, реставриран от туристическото им бюро с неочаквано добър вкус. Бойниците му гледаха надолу към островче, където като пате плуваше скромна, покрита с червени керемиди църквица от австрийски тип, а лодките плаваха до острова и обратно през няколко часа. Както обикновено, хотелът беше от стъкло и стомана, вариант номер пет от социалистическите туристически модели, и още на втория ден се спасихме от него, като излязохме на разходка край ниската част на езерото. Казах на баща ми, че едва ли ще издържа още едно денонощие, без да видя замъка, който сутрин, обед и вечер царствено изпълваше гледката от ресторанта, а той се разсмя.

— Щом е толкова спешно, ще отидем — каза той.

Постигнатото помирение беше по-обещаващо, отколкото екипът му изобщо се беше надявал, затова откакто пристигнахме, някои от бръчките на челото му се бяха отпуснали.

И така, на сутринта на третия ден оставихме дипломатите да предъвкват вече предъвкваното от предния ден и взехме автобусчето, което ни изкачи край езерото почти на височината на замъка, а оттам тръгнахме пеша към върха. Замъкът беше изграден от кафяви камъни като обезцветени кости, здраво споени един с друг след дълъг период на разруха. Когато прекосихме първия коридор и влязохме в официалната зала (предполагам, че беше такава), аз ахнах: през оловния прозорец триста метра по-надолу водата на езерото блестеше до бяло под слънчевите лъчи. Замъкът като че ли се крепеше на ръба на бездната само на нокти, забити в скалата. Жълто-червената църква на острова, оживеният кей за лодките сред мъничките градинки с червени и жълти цветя, дълбокото синьо небе — всичко това, помислих си, можеше да омайва туристите векове наред.

Но именно замъкът с неговите камъни, излъскани до блясък от непрестанна употреба още от дванайсети век, с кръстосаните на всеки ъгъл бойни брадви, копия и пики, които заплашваха да се сринат на земята при най-малкото докосване, беше перлата на езерото. Онези древни езерни обитатели, катерейки се към небето от сламените си, уязвими за пожари хижи, накрая бяха избрали да кацнат тук сред орловите гнезда под властта на феодалния си господар. Въпреки умелата реставрация мястото като че ли още живееше в древността. Обърнах гръб на зашеметяващата гледка през прозореца, влязох в следващата стая и в ковчег от дърво и стъкло видях скелета на малка женица, умряла дълго преди зората на християнството, с бронзово украшение за пелерина върху трошливата гръдна кост и позеленели бронзови пръстени, едва закрепени на костичките на пръстите й. Когато се наведох над ковчега да я видя, тя неочаквано ми се усмихна през дълбоките си като кладенци очни ями.

На терасата на замъка сервираха чая в бели порцеланови чайници, изискан компромис в името на туристическия бизнес. Чаят беше силен и вкусен и за пръв път увитите в хартия захарни бучки не бяха овлажнени от престояване. Баща ми сключи ръце върху желязната маса; кокалчетата на пръстите му побеляха. Аз съзерцавах езерото, после му налях още една чаша.

— Благодаря — каза баща ми.

В очите му проблясваше стаена болка. Отново забелязах колко слаб и изтощен изглеждаше тези дни; дали не трябваше да отиде на лекар?

— Виж, миличка — започна той и леко обърна лице, така че виждах само профила му на фона на страховитата отвесна скала и искрящата вода. Замълча за миг. — Би ли искала да ги запишеш?

— Разказите ли? — попитах. Сърцето ми се сви и заби ускорено в гърдите ми.

— Да.

— Защо? — най-накрая се осмелих да попитам. Беше зрял въпрос, без отсянка на детски каприз.

Той ме погледна и си помислих, че зад цялата умора очите му бяха пълни с доброта и тъга.

— Защото ако не ги запишеш ти, може би ще трябва аз да свърша тази работа — каза той. После се зае отново с чая си и аз разбрах, че повече няма да обсъжда въпроса.

Онази нощ в оскъдно обзаведената тясна хотелска стая точно до неговата аз започнах да записвам всичко, което той ми беше разказал. Винаги бе отбелязвал, че имам отлична памет — даже прекалено добра, както понякога добавяше.