Элизабет Костова - Историкът

— Но те нямаха — каза тя ожесточено — и ти реши, че това е идеалното извинение да ми се обадиш и да я потърсиш у мен. Ако искаш моя екземпляр, защо просто не си го запази в библиотеката?

— Трябва ми веднага — натъртих аз.

Тонът й започваше да ме ядосва. Може би и двамата бяхме в беда, а тя се заяждаше, като че ли се мъчех да я поканя на среща, което изобщо не беше вярно. Припомних си, че тя няма как да знае окаяното ми положение. Тогава ми хрумна, че ако й разкажа цялата история, може би няма да ме сметне за луд. Но пък може и да й навлече още по-големи опасности. Без да искам, въздъхнах на глас.

— Опитваш се да ме принудиш да ти дам книгата, която аз съм взела от библиотеката? — Тонът й беше малко по-мек и долових насмешката, която накара стиснатите й устни да потрепнат. — Май такъв е случаят.

— Не, не е такъв. Но бих искал да знам кой според теб не иска тази книга да попада в твоите ръце. — Оставих чашата си на масата и я погледнах в очите.

Тя неспокойно размърда рамене под лекия си вълнен жакет. Един въздълъг косъм от тъмната й коса бе залепнал за ревера й и блестеше с медни оттенъци върху черния плат. Явно обмисляше дали да каже нещо.

— Кой си ти? — попита тя неочаквано.

Възприех въпроса като преценка на академичното ми положение.

— Уча история тук, завършвам тази година.

— История? — вметването й беше бързо, почти ядно.

— Пиша дисертация върху холандската търговия през XVII век.

— Аха — тя млъкна за момент. — Аз съм антрополог — каза накрая, — но също много се интересувам от история. Изучавам обичаите и традициите на Балканите и в Централна Европа, особено в моята родна — тук гласът й леко стихна, но не за да скрие нещо, а от мъка — моята родна Румъния.

Беше мой ред да се дръпна стреснато. Наистина, тази работа ставаше все по-странна.

— И затова ли четеше Дракула? — попитах.

Усмивката й ме учуди — бели и равни, зъбите й бяха някак малки за силното й лице и блестящите очи. После тя отново стисна устни.

— Сигурно може и така да се каже.

— Не отговаряш на въпросите ми — отбелязах аз.

— А трябва ли? — сви рамене тя. — Изобщо не те познавам, а ти искаш да вземеш моята книга.

— Мис Роси, може би си в опасност. Не се опитвам да те сплаша, говоря съвсем сериозно.

Очите й се приковаха върху моите.

— И ти криеш нещо — каза тя. — Ако ти ми кажеш, ще ти кажа и аз. Никога не бях виждал, нито говорил с жена като нея. Беше войнствена, но ни най-малко не флиртуваше. Имах чувството, че думите й са басейн със студена вода, в който се гмурнах, без да се замисля за последиците.

— Добре. Първо обаче ти отговори на въпроса ми — отсякох аз, възприемайки нейния тон. — Кой според теб не иска тази книга да попада в ръцете ти?

— Професор Бартоломю Роси — каза тя със саркастичен, стържещ глас. — Щом следваш история, може и да си го чувал.

Седях като ударен от гръм.

— Професор Роси? Какво… какво искаш да кажеш?

— Аз отговорих на въпроса ти — каза тя, като се поизправи, приглади жакета си и преподреди ръкавиците си една върху друга, сякаш е приключила със своята част от работата. Неволно се зачудих дали сега се наслаждаваше на ефекта, който думите й произведоха върху мен, гледайки ме как заеквам в отговор. — Сега ми кажи каква е тази драма със заплахата от някаква си книга.

— Мис Роси — заявих аз, — моля те, ще ти кажа. Всичко, което мога. Но моля те, обясни ми връзката си с професор Бартоломю Роси.

Тя се наведе, отвори чантата си за книги и извади малка кожена кутийка.

— Имаш ли нещо против да запаля? — За втори път я видях да се държи по мъжки непринудено, което май й се случваше, когато изоставеше защитните си дамски пози. — Ти искаш ли цигара?

Поклатих глава; мразех цигарите, макар че от тази тънка гладка ръка за малко да приема. Тя вдиша без преструвки, пушеше доста умело.

— Не знам защо разказвам всичко това на някакъв непознат — изрече тя замислено. — Предполагам, че самотата на това място ми се отразява зле. От два месеца не съм говорила почти с никого, освен за учене. А и ти не ми се виждаш клюкар, макар че, Бог ми е свидетел, факултетът ми е пълен с такива. — Чувах как акцентът й клокочеше под думите, пропити с лека горчивина. — Но ако удържиш обещанието си… — тя пак придоби строг вид, поизправи гърба си, а цигарата предизвикателно щръкна в ръката й. — Връзката ми с прочутия професор Роси е съвсем проста. Или поне би трябвало да бъде. Той ми е баща. Срещнал майка ми в Румъния, докато търсел Дракула.