Элизабет Костова - Историкът

Атина изнервяше и уморяваше баща ми — само един ден там ми бе достатъчен, за да го разбера. Мен обаче градът ме вдъхновяваше: харесвах съчетанието от старост и жизнерадост, задушливото, бълващо изгорели газове улично движение около кръговите площади, парковете и стърчащите тук-там антични паметници, Ботаническата градина с клетката на лъва в средата, гъмжащия Акропол с веселите тенти на ресторанта, пошляпващи в полите на хълма. Баща ми обеща, че ще се качим да видим гледката веднага щом има свободно време. Беше февруари 1974 г. и той не беше пътувал от три месеца. Тук ме доведе с неудоволствие, защото се дразнеше от военното присъствие по улиците. Смятах да извлека максимума от всеки миг.

Междувременно прилежно учех в хотелската си стая и хвърлях по едно око през единствения прозорец към увенчаните с храмове възвишения, като че ли след две хиляди и петстотин години престой можеше внезапно да им пораснат крила и да отлетят, преди да ги разгледам. Виждах улиците, пътечките, алеите, които се виеха нагоре към Партенона. Щеше да е дълго, бавно изкачване — отново бяхме в гореща страна, където лятото идваше рано — сред чисто белите къщи и украсените с гипсови отливки магазинчета за лимонада, по пътеката, която от време на време излизаше на антични пазарни площади и сред руините на древни храмове, а после отново се връщаше сред керемидените покриви на жилищните кварталчета. През мръсния прозорец можех да проследя част от този лабиринт. Щяхме да се изкачваме от една гледка към следващата, съзерцавайки онова, което жителите на квартала около Акропола виждаха всеки ден от входните си врати. Можех да си представя широката панорама с древните руини, заплашителните общински сгради, полутропическите градини, криволичещите улички, златните кубета или червените керемиди на църквите, които се открояваха на вечерния здрач като цветни камъчета, пръснати по сивия плаж.

Още по-нататък щяхме да видим далечните ръбове на жилищните блокове, по-новите хотели и ширналите се предградия, които бяхме прекосили с влака предишния ден. Не можех да се сетя какво щеше да има отвъд тях; беше твърде далечно, за да си го представя. Баща ми щеше да избърше лицето си с носна кърпичка. А аз щях да разбера, хвърляйки крадешком поглед, че когато стигнем върха, той ще ми покаже не само античните руини, но и ще открехне още една врата към собственото си минало.

Закусвалнята, която бях избрал, каза баща ми, беше достатъчно далеч от университетския комплекс, за да се чувствам на безопасно разстояние от зловещия библиотекар (който със сигурност трябваше да е на работа, но може би имаше обедна почивка и излизаше) и все пак достатъчно наблизо, за да е прилично място за среща, а не някакво усамотено кътче, където един маниакален убиец би могъл да заведе жената, с която току-що се е запознал. Не съм сигурен дали очаквах тя да закъснее от притеснение, че мотивите ми са съмнителни, но Хелън беше там преди мен и когато отворих вратата на закусвалнята, я видях в далечния ъгъл как отвързва синьото си копринено шалче и сваля белите си ръкавици — нали знаеш, това беше епохата на непрактичните чаровни аксесоари, задължителни и за най-изпечените университетски феминистки. Косата й беше гладко прибрана назад, а лицето й беше открито, така че когато се обърна и ме погледна, имах чувството, че ме фиксира с още по-остър поглед, отколкото в библиотеката предишния ден.

— Добро утро — каза тя студено. — Поръчах ти кафе, защото по телефона ми звучеше доста уморен.

Думите й ми се сториха твърде арогантни — как би могла да разпознае уморения от отпочиналия ми глас по телефона, а и откъде знае дали първото ми кафе отдавна не е изстинало? Този път обаче се представих по име и се ръкувах с нея в опит да скрия неудобството си. Исках начаса да я разпитам за фамилията й, но си помислих, че ще е по-добре да изчакам подходящ момент. Ръката й беше гладка и суха, по-студена от моята, като че ли още носеше ръкавици. Издърпах стола срещу нея и седнах, ядосвайки се наум защо не си сложих чиста риза, пък било и за този лов на вампири. Мъжката й бяла риза, строга под черния жакет, изглеждаше безупречно.

— Защо ли не се учудих, че пак ще те видя — гласът й звучеше почти обидно.

— Знам, че всичко това ти се вижда странно — изправих гръб и се постарах да я гледам в очите, чудейки се дали ще мога да й задам всички въпроси, които ми се иска, преди да стане и отново да си тръгне. — Съжалявам. Не е някакъв майтап и не се опитвам да те тормозя или да ти преча на работата.