Элизабет Костова - Историкът

— Търся една книга, която в момента не мога да намеря по рафтовете — започнах аз, — и се чудя дали в момента някой я е взел или вече е върната.

Библиотекарката, нисичка сериозна жена на около шейсет години, вдигна очи от книжата си.

— Заглавието, ако обичате — каза тя.

— Дракула на Брам Стокър.

— Минутка, моля, ще погледна дали са я върнали.

Тя прерови листчетата в една малка кутийка с безизразно лице.

— Съжалявам, в момента е заета.

— О, какъв ужас — казах убедително. — Кога трябва да се върне?

— В триседмичен срок. Някой я е взел вчера.

— Опасявам се, че не мога да чакам толкова. Разбирате ли, водя един курс … — Това обикновено бяха магически думи.

— Заповядайте, запазете си ред за книгата — каза студено библиотекарката. Обърна фризираната си сива глава настрани, като че ли да ми покаже, че иска да се върне към работата си.

— Може би някой от студентите ми я е взел, за да чете за курса. Ако ми кажете името, ще успея да се свържа с него.

Тя ме погледна косо.

— Това обикновено не се прави — каза.

— Но положението е необикновено — отвърнах с доверителен тон. — Ще бъда откровен с вас. Трябва да използвам откъс от тази книга, за да подготвя изпита им, но бях заел моя екземпляр на един студент, а той сега не може да го намери. Грешката си е моя, но нали знаете как стоят нещата със студентите, трябваше тогава да мисля.

Лицето й омекна и почти изобрази съчувствие.

— Ужасно, нали? — кимна тя. — Всеки семестър губим купища книги, сигурна съм. Е, хайде да видим това име, но не разправяйте насам-натам, че аз към ви казала, става ли?

Обърна се да порови в чекмеджето зад нея, а аз размишлявах върху двойствеността, която току-що бях открил в собствената си природа. Кога се научих да лъжа тъй изкусно? Почувствах хем неудобство, хем удоволствие. Докато чаках пред бюрото, усетих, че един от библиотекарите зад големия олтар се бе приближил и ме наблюдаваше. Беше слаб мъж на средна възраст, когото често бях виждал там, не много по-висок от колежката си и неугледно облечен в сако от туид и лекьосана вратовръзка. Може би защото и преди го бях виждал, останах поразен колко променен изглеждаше. Лицето му бе хлътнало и изтощено — може би беше тежко болен.

— Мога ли да ви помогна? — каза той неочаквано, като че ли подозираше, че може да открадна нещо от бюрото, ако никой не ме наглежда.

— Не, благодаря — махнах към гърба на библиотекарката. — Вече ме обслужват.

— Ясно.

Той отстъпи настрани, когато тя се върна с едно листче и го постави пред мен. В този момент не знаех къде да гледам — хартията танцуваше пред очите ми. Когато се обърна, библиотекарят се наведе да провери някакви книги, явно току-що върнати на регистратурата за обработка. И докато навеждаше късогледите си очи към тях, вратът му за момент остана открит над изтърканата яка и там видях две ранички, мръсни на вид и покрити с коричка, както и грозна шарка от засъхнала кръв по кожата под тях. После той се изправи и отново се обърна с книгите в ръка.

— Това ли ви трябваше? — попита библиотекарката. Погледнах надолу към листчето, която тя показваше. — Ето това е картончето за Дракула на Брам Стокър. Имаме само един екземпляр.

Нечистоплътният библиотекар внезапно изпусна книгите си на пода и звукът отекна мощно из високата зала. Той се изправи и ме погледна в очите. Никога не бях виждал — или поне дотогава не бях виждал — човешки поглед, пълен с толкова омраза и подозрение.

— Нали това ви трябваше? — настоя библиотекарката.

— О, не — казах аз, мислите ми препускаха в опит да възвърна равновесието си. — Сигурно е станало недоразумение. Търся Залез и падение на Римската империя от Гибън. Казах ви, че водя курс върху тази книга и ми трябват допълнителни копия.

Тя се намръщи:

— Но на мен ми се стори…

Съжалявах дълбоко за наранените й чувства, дори и в този неприятен момент, след като бе започнала да се държи по-любезно с мен.

— Няма нищо — казах аз. — Може би не съм проверил внимателно. Ще отида пак да погледна каталога.

В момента, в който казах думата каталог обаче, разбрах, че съм надценил новооткритите си способности. Очите на другия библиотекар се присвиха и той леко наклони глава като хищник, който дебне движенията на жертвата си.

— Много ви благодаря — измърморих учтиво и се отдалечих, но усещах пронизващия поглед с гърба си чак до другия край на залата.

Направих си труда да инсценирам нова проверка в каталога, после затворих куфарчето си и решително излязох през главния вход, където правоверните вече се стичаха навътре за сутрешното четене. Навън намерих възможно най-слънчевата пейка и облегнах гръб на неоготическата стена, за да мога безопасно да наблюдавам всички минаващи. Трябваха ми пет минутки да поседя и да помисля — разсъжденията, учеше ни Роси, трябва да са навременни, а не времепоглъщащи.