Элизабет Костова - Историкът

Онова, което ме дебнеше, не беше толкова умно, колкото се опасявах, помислих си тогава, но гледах да не спирам работа. Очевидно живите мъртъвци смятаха някои преструвки за истина и аз явно съм успял да създам впечатлението, че съм се вслушал в предупреждението с Рембранд и съм се върнал към обичайните си задачи. Няма да успея дълго да крия истинските си занимания, но тази нощ преструвката беше единствената ми защита. Преместих си лампата по-наблизо и се гмурнах за още един час в XVII век, за да заздравя впечатлението, че съм се върнал към моята работа. Докато се преструвах, че пиша, всъщност разсъждавах наум. Последната заплаха за Роси през 1931 г. беше изписването на собственото му име над гроба на Влад Набучвача. Роси не бе открит мъртъв на бюрото си преди два дена, както може би ще намерят мен, ако не внимавам. Не беше открит и ранен в коридора като Хеджис. Бил е отвлечен. Разбира се, може би лежеше мъртъв другаде, но докато не научех със сигурност, трябваше да се надявам, че е жив. От утре ще трябва да опитам сам да открия гроба.

Седнал в древната френска крепост, баща ми се взираше в морето точно както гледаше и отвъд планинската бездна в Сен Матийо, където орлите кръжаха и пикираха под нас.

— Да се връщаме в хотела — каза той накрая. — Денят взе да се скъсява, забеляза ли? Не искам залезът да ни хване още тук.

В нетърпението си се осмелих да задам директен въпрос:

— Да ни хване?

Той ме погледна сериозно, като че ли обмисляше рисковете от възможните си отговори.

— Пътеката е доста стръмна — отговори най-сетне. — Не ми се ще да се провираме обратно през гората в тъмното. А на теб?

И той можеше да бъде смел, разбрах аз.

Погледнах надолу към маслиновите горички, вече сиво-бели вместо оранжево-сребристи. Всяко дърво беше изкривено, сякаш се напъваше да стигне руините на крепостта, която някога го е пазела — него или предшествениците му — от сарацинските факли.

— Не — отговорих, — и аз не искам.

Беше в началото на декември и отново бяхме на път, а умората от летните екскурзии по Средиземноморието отдавна беше отминала. Силният вятър на Адриатика пак рошеше косите ми. Обичах допира на този вятър, непохватната му грубост; като че ли звяр с тежки нокти дереше всичко наред в пристанището, плющеше в знамената пред модерния ни хотел и извиваше най-горните клони на дърветата покрай алеята.

— Какво? — изкрещях аз.

Баща ми отново каза нещо неразбираемо и посочи най-горния етаж от императорския дворец. Двамата извихме вратове да погледнем.

Елегантният бастион на Диоклециан се извисяваше над нас под лъчите на сутрешното слънце толкова високо, че едва не паднах, докато се навеждах назад в опит да видя най-горния му ръб. Част от пространствата между прекрасните колони бе запълнена — в най-честия случай от хора, които навремето разделили сградата на апартаменти, беше обяснил баща ми по-рано, — така че каменните кръпки, най-често от издялан още от римляните мрамор, плячкосан от други антични паметници, блестяха по цялата чудновата фасада. Тук-там имаше дълбоки пукнатини от наводнения или земетресения. Малки издръжливи храсти, дори и няколко дървета се подаваха през дупките. По кея по двама или по трима крачеха моряци, вятърът пляскаше широките им яки, бронзовите им лица изпъкваха на белите униформи, а ниско подстриганите им тъмни коси лъщяха като телени четки. Последвах баща си по края на крепостта, прескачайки падналите черни кестени и пожълтелите листа на чинарите, до миришещия на урина площад с паметника. Точно пред нас се издигаше великолепна кула, отворена за ветровете и украсена като торта, тънка висока сватбена торта. Тук отзад бе по-тихо и можехме да спрем да викаме.

— Винаги съм искал да я видя — каза баща ми с обичайния си глас. — Искаш ли да се качим на върха?

Аз тръгнах първа, ентусиазирано подскачайки нагоре по железните стълби. На открития пазар до кея, който от време на време се мярваше през мраморните рамки, дърветата бяха златнокафяви и на техния фон кипарисите край водата изглеждаха по-скоро черни, отколкото зелени. Докато се изкачвахме, виждах и тъмносинята вода на пристанището, малките бели фигурки на моряците в отпуск, които обикаляха откритите кафенета. По-далеч, отвъд огромния ни хотел, земята се извиваше и сочеше като стрела към вътрешността на славяноговорешия свят, където баща ми скоро щеше да бъде въвлечен в потопа от помирителни споразумения между отделните народи.