Элизабет Костова - Историкът

Това пак беше третата карта с драконовската си форма, лъкатушещата река и извисяващите се планински зъбери. Беше прекопирана с черно мастило, съвсем като версията на Роси, но авторът беше друг — копието беше добро, но някак по-смачкано, старинно, малко доукрасено, ако се вгледаш отблизо. Писмото на Роси трябваше да ме подготви за най-съществената му разлика от другата версия на картата, но въпреки това тя ме зашемети сякаш ми зашлеви шамар: над квадратчето с гроба и неговия дракон пазител се извиваха думите БАРТОЛОМЕО РОСИ.

Борих се с предположения, страхове и заключения, за да си наложа да оставя листчето настрана и да прочета записките на Роси. Първите очевидно бяха писани в оксфордските архиви и в библиотеката на Британския музей и не казваха нищо различно от вече изложеното в писмата му. Съдържаха кратко описание на живота и подвизите на Влад Дракула и списък на някои литературни и исторически документи, в които Дракула е бил споменаван през вековете. Следващият лист бе от друг бележник и на него бе отбелязано, че е писан в Истанбул. Възстановено по памет, посочваше Роси с бързия си, но четлив почерк и аз осъзнах, че това трябва да са бележките, които той е нахвърлял на хартия след преживяването си в архива, когато нарисувал по памет и трите карти, преди да замине за Гърция.

Тези записки изброяваха документите на истанбулската библиотека от времето на султан Мехмед II — поне онова, което според Роси имаше отношение към проучването му — трите карти, свитъци с разкази за карпатските войни срещу османците, както и ведомости от сделките на османските търговци в този край на империята. Дотук нищо не ми се видя особено полезно; но вече се чудех кога точно зловещият чиновник е прекъснал работата на Роси. Дали списъците със сметки и търговски ведомости, споменати тук, съдържат някакви податки за смъртта или погребението на Влад Цепеш? Дали Роси лично ги е прегледал или просто е имал време да си запише възможните извори, налични в архива, преди да побегне уплашен?

Последната точка в списъка от архива ме изненада, затова й отделих повече време. Библиография, Орден на дракона (частично запазен свитък). Бележката ме удиви и смути заради оскъдната информация, която съдържаше. Обикновено записките на Роси бяха изчерпателни, самодостатъчни; именно в това, обичаше да казва той, бе смисълът от воденето на бележки. Дали тази библиография, която той споменаваше така набързо, представляваше нещо като каталожен списък на всички материали в библиотеката, свързани с Ордена на дракона? Ако е така, защо ще е частично запазен свитък? Очевидно самата библиография е много стара, помислих си аз — може би един от документите на библиотеката от времето на Ордена на дракона. Но защо Роси не бе добавил повече подробности на това иначе нямо листче хартия? Дали библиографията, каквато и да е, не се беше оказала безполезна за търсенията му?

Размишленията ми за далечния архив, който Роси бе проучвал толкова отдавна, не ми приличаха на краткия път към решаване на ребуса с изчезването му, затова с неприятно чувство захвърлих листчето и внезапно се почувствах уморен от черната работа в изследването. Жадувах за отговори. Като изключим съдържанието на въпросните свитъци със сметки и търговски ведомости и на старата библиография, Роси изчерпателно бе споделил с мен всичките си открития. Сбитостта беше напълно в неговия стил; а и той бе имал лукса, ако може да се каже така, да обясни всичко в дълги писма. Въпреки това не знаех почти нищо, освен може би какво ще предприема оттук нататък. Пликът вече бе напълно и отчайващо празен, а от последните документи в него не бях научил повече от това, което прочетох в писмата му. Осъзнах, че трябва да действам колкото се може по-бързо. И преди бях будувал по цели нощи, така че в следващия час може би щях да успея да обобщя за себе си онова, което Роси ми бе разказал за предишните покушения срещу живота му, поне в неговите очи.

Изправих се, всичките ми стави изпукаха и отидох в досадно тясната кухня да кипна малко бульон за супа. Докато се протягах за чиста тенджера, се сетих, че котаракът ми не бе дошъл за вечеря — а винаги поделях вечерята си с него. Той си беше улично коте и подозирах, че връзката ни не е напълно моногамна. За вечеря обаче обикновено се появяваше в кухнята, надничайки от аварийното стълбище, за да ме подсети, че си иска консервата с риба тон или ако решах да го поглезя, чинията със сардини. Обичах моментите, когато скачаше в безжизнения ми апартамент, протягаше се и измяукваше чрезмерната си привързаност. Често оставаше и след вечеря, спеше на крайчеца на дивана или наблюдаваше как гладя ризите си. От време на време ми се струваше, че долавям нежност в идеално кръглите му жълти очи, макар че може би беше съжаление. Беше як и жилав, с мека черно-бяла козина. Бях го кръстил Рембранд. Като се сетих за него, повдигнах края на щорите, вдигнах прозореца, повиках го и зачаках да чуя тупкането на котешки крачета по перваза. Чувах само далечния уличен шум от центъра на града. Наведох се през прозореца и се огледах.