Элизабет Костова - Историкът

Спомних си за архива на султан Мехмед, който Роси проучвал в Истанбул. Влашкият княз е бил трън в очите на султана — това беше очевидно. Помислих си, че няма да е зле да прочета и нещо Мехмед; може би имаше източници, които да обясняват отношенията му с Дракула. Не знаех откъде да започна, но мистър Бинертс беше казал, че скоро ще се върне да види как върви работата ми.

Нетърпеливо обмислях дали да не отида лично да проверя къде е, когато чух шум в дъното на стаята. Нещо тупна глухо, дори не чух самия звук, а само усетих вибрацията по пода — сякаш птичка се блъсна с все сила в безукорно чист прозорец. Нещо ме накара да се втурна по посока към шума, каквото и да го беше предизвикало и без да разбера как, влетях в кабинета в дъното на читалнята. През стъклата не виждах мистър Бинертс, което за момент ме успокои, но когато отворих дървената врата, на пода се беше проснал крак, крак в сив панталон, прикрепен към изкривено тяло, синият пуловер беше усукан около сгърчените му гърди, бледосивата коса беше окървавена, а лицето — милостиво закрито наполовина — бе смазано и само част от него лежеше неподвижно на ръба на бюрото. Една книга явно беше паднала от ръцете на мистър Бинертс и се бе простряла на пода също като него. На стената над бюрото имаше кърваво петно с огромен, отчетлив отпечатък от пръст, все едно дете е рисувало с пръсти. Не смеех да гъкна, затова когато все пак проехтя, писъкът ми сякаш не излезе от моето гърло.

Останах няколко дена в болницата — по настояване на баща ми и на лекуващия лекар, който беше наш стар семеен приятел. Баща ми беше внимателен и сериозен, седнал в края на леглото или изправен до прозореца със скръстени ръце, докато полицаят ме разпитваше за трети път. Не бях видяла някой да влиза в читалнята. Четях си кротко на масата. Чух глухо тупване. Не познавах библиотекаря лично, но го харесвах. Полицаят увери баща ми, че съм вън от подозрение; просто бях единственият човек, който можеше поне донякъде да послужи като свидетел. Но всъщност не бях видяла нищо, никой не бе влизал в читалнята — бях напълно сигурна, — а мистър Бинертс не беше извикал. Нямаше рани по други части на тялото му; някой просто беше размазал мозъка на горкия човек в ръба на бюрото. За такова нещо бе нужна изключителна сила.

Полицаят поклати глава изумено. Отпечатъкът на стената не бил на библиотекаря; по неговите ръце нямало кръв. Освен това и не съвпадал с неговите пръсти, пък и бил някакъв странен отпечатък с необичайно захабени папиларни линии. Лесно щял да се открие притежателят му — полицаят беше доста приказлив с баща ми — само дето в полицията нямали такава регистрация в досиетата. Неприятен случай. Амстердам не бил вече градът, в който той израснал — днес хората хвърляли велосипеди в каналите, а да не говорим за отвратителния случай миналата година с проститутката, която… тук баща ми го спря с поглед.

Когато полицаят си отиде, баща ми отново седна на ръба на леглото и за пръв път ме попита какво съм правила в библиотеката. Обясних, че учех, че обичах да ходя там след училище, за да пиша домашните си, защото читалнята е тиха и уютна. Страхувах се, че всеки момент ще ме попита защо съм избрала точно средновековния отдел, но за мое облекчение той запази мълчание.

Не му казах, че в хаоса в библиотеката след моя писък инстинктивно бях пъхнала в чантата си томчето, което мистър Бинертс бе държал преди да умре. Полицаите естествено претърсиха чантата ми, когато влязоха в кабинета, но нищо не казаха за книгата — а и дали изобщо я забелязаха? По нея нямаше кръв. Беше френско издание от XIX в. за румънските църкви и при падането се бе отворила на страницата за църквата на Снаговското езеро, която дължала великолепието си на щедрата помощ на Влад III Влашки. Според разпространеното мнение гробът му се намирал там, точно пред олтара, обясняваше дребният текст под схемата на апсидата. Авторът обаче отбелязваше, че селяните край Снагов разказвали по-различни истории. Какви истории? Почудих се, но точно за тази църква не пишеше нищо друго. Скицата на апсидата също изглеждаше съвсем обикновена.

Внимателно седнал на края на болничното ми легло, баща ми поклати глава.

— Отсега нататък искам да учиш вкъщи — заяви той тихо. По-добре да не го беше казвал; и без това никога нямаше да стъпя отново в тази библиотека. — Ако си разстроена, мисис Клей може известно време да спи в твоята стая и щом поискаш, ще отидем пак на лекар. Само кажи.

Аз кимнах, макар че си мислех колко по-добре ще ми е да остана сама с описанието на снаговската църква, отколкото с мисис Клей. Замислих се дали да не хвърля книгата в нашия канал — да последва съдбата на велосипедите от разказа на полицая — но знаех, че рано или късно ще поискам пак да я прегледам на дневна светлина. Може би ще го направя не само за себе си, но и заради мистър Бинертс, когото обичах като роден дядо, а сега лежеше в градската морга.