Элизабет Костова - Историкът

Той вдигна очи и ме удостои с обичайната си добродушна усмивка, някак неуместна на изпитото му лице и аз едновременно забелязах две неща, от които изстинах до мозъка на костите си.

Първото бе, че никога не бях споменавал никаква история на средновековна Европа; бях казал, че искам информация за томчето, за да довърша библиографски списък на изворите, свързани с живота на Влад Набучвача, известен в легендите като Дракула. Хауард Мартин като музеен експерт беше точен човек, както аз бях точен като историк и никога не би допуснал случайно подобна грешка. И преди се бях удивлявал на почти фотографската му памет, която умееше да съхрани и най-малката подробност — нещо, което винаги забелязвам и дълбоко уважавам у другите.

Второто нещо, което усетих в този момент, може би заради болестта му — горкия човечец, почти насила се накарах да кажа наум, — когато се усмихна, устните му имаха загнил, отпуснат вид, а горните му кучешки зъби бяха оголени и някак стърчаха, което придаваше отблъскващ вид на цялото му лице. Ясно си спомнях истанбулския чиновник, макар че вратът на Хауард Мартин си беше съвсем здрав, доколкото можех да видя. Едва успях да уталожа разтреперването си и да поема книгата и бележките от ръцете му, когато той отново заговори.

— Тази карта, между другото, е забележителна.

— Карта? — замръзнах на място. Сещах се само за една карта, всъщност за три с уголемяващ се мащаб, които имаха нещо общо със сегашните ми занимания, и бях сигурен, че никога не съм споменавал съществуването им на този непознат.

— Сам ли я нарисувахте? Очевидно не е старинна, но не бих ви помислил за художник. И определено не за художник на такива страхотии, ако не възразявате срещу забележката ми.

Не можех да откъсна очи от него, неспособен да дешифрирам думите му и уплашен да не се издам още повече, ако попитам какво иска да каже. Дали не бях забравил някоя от скиците си в книгата? Страшно глупаво от моя страна, ако е така. Но бях сигурен, че проверих грижливо книгата за хвърчащи листове, преди да му я предам.

— Е, върнах я обратно в книгата, така че си е на мястото — каза той утешително. — Сега, д-р Роси, ще ви заведа до счетоводството да платите или, ако предпочитате, ще уредя да ви изпратят сметката вкъщи.

Той отвори вратата и отново пусна професионалната си усмивка. Успях да запазя самообладание и не се впуснах веднага да ровя из книгата, а на светлината в коридора видях, че особената усмивка на Мартин сигурно само ми се е привидяла, както може би и болестта му; имаше съвсем обикновен тен, може би беше леко прегърбен от десетилетията, прекарани сред древни книги, но нищо повече. Стоеше до вратата с протегната ръка за сърдечно вашингтонско сбогуване и аз я поех, мънкайки, че искам да ми изпратят сметката на университетския адрес.

Внимателно се отдалечих от вратата му, после излязох от коридора и накрая се измъкнах от огромния червен замък, който подслоняваше всичките трудове на Мартин и неговите колеги. Излязох навън, на свежия въздух на алеята, и прекосих яркозелената трева, за да седна на една пейка, мъчейки се и да изглеждам, и наистина да съм спокоен.

Книгата се отвори в ръцете ми с обичайната си зловеща услужливост и аз напразно очаквах да открия някакъв отделен лист. Едва когато за втори път прелистих страниците, го намерих — фин чертеж, копиран под индиго, сякаш някой е имал третата и най-важната от моите тайни карти пред себе си и е прекопирал всичките им загадъчни контури. Славянските имена на селищата бяха същите, както ги помнех от моята карта — село Крадипрасе, Долината на осемте дъба. Всъщност само един елемент от тази скица ми бе непознат. Под надписа на Нечестивия гроб бяха добавени с мастило изящни латински букви съвсем в стила на останалите надписи. На предполагаемото място на гроба, дори завити около него, като че ли за да няма съмнение за връзката им с това място, прочетох думите: БАРТОЛОМЕО РОСИ.

Читателю, ако искаш, мисли ме за страхливец, но от този момент се предадох. Сега съм млад професор и живея в Кеймбридж, щата Масачузетс, където преподавам, вечерям навън с новите си приятели и всяка седмица пиша писма на възрастните си родители. Не нося чесън, нито разпятия, не се прекръствам, когато чуя стъпки в коридора. Имам по-добра защита — спрях да обикалям по зловещите кръстопътища на историята. Нещото очевидно е доволно, че се усмирих, защото повече не са ме застигали трагедии.

Е, ако ти трябваше да избираш между здравия разум на досегашния живот и истинската несигурност, кое би избрал като по-подходящ начин за един учен да изживее живота си? Знаех, че Хеджис не би искал от мен презглава да се впускам в мрака. И все пак, ако четеш всичко това, значи злото най-накрая ме е застигнало. Ти също трябва да избереш. Предадох ти всяко зрънце знание, с което разполагам за тези ужаси. Като научи историята ми, ще ми откажеш ли своята помощ?