Элизабет Костова - Историкът

Следващото ни пътуване отново ни отведе още по на изток, отвъд Юлийските Алпи. Малкото градче Костаневица, което ще рече Кестеново, по това време на годината наистина беше пълно с кестени, а някои дори бяха опадали, така че имаше опасност ако обувката ти попадне на грешното място по павираните улици, да се подхлъзнеш на бодлива кора. Пред кметството, някога построено за австро-унгарския наместник, нямаше място игла да падне от кестени, които в наежените си обвивки приличаха на гъмжило от миниатюрни таралежчета.

С баща ми вървяхме бавно и се наслаждавахме на топлия есенен ден — на местния език му казват циганско лято, обясни една жена в магазина — и аз размишлявах върху различията между западния свят, само на неколкостотин километра разстояние, и този Изток, разположен малко по на юг от Емона. Тук всичко в магазините беше еднакво и дори продавачките също ми се виждаха съвсем еднакви в яркосините си работни престилки и шалове на цветя, със златни или железни зъби, проблясващи иззад полупразния тезгях. Купихме си огромен шоколад, за да подсладим импровизирания си обяд от нарязан салам, черен хляб и сирене, а баща ми носеше и бутилки от любимата ми Наранча, оранжадата, която ми напомняше за Рагуза, Емона и Венеция.

Последната му среща в Загреб бе приключила предишния ден, докато аз полагах довършителните щрихи на домашното си по история. Баща ми сега държеше да уча и немски, аз също исках, но не заради настояването му, а въпреки това; щях да започна още утре с един учебник, който купихме в книжарницата за чуждестранна литература в Амстердам. Имах нова къса зелена рокля и жълти три четвърти чорапи, баща ми още се подсмихваше заради някаква неразбираема шега между двама дипломати тази сутрин, а бутилките Наранча дрънчаха в мрежата ни. Пред нас се бе проснал нисък каменен мост над река Костан. Побързах напред, защото исках да се порадвам на гледката сама, без баща ми.

Близо до моста реката завиваше и се изгубваше от погледа, като точно на завоя се издигаше мъничък замък, славянско шато с размерите на вила, а на брега под стените му лебедите се разхождаха и решеха перата си. Докато го гледах, една жена в синя престилка отвори горния прозорец, разгръщайки крилата му навън, при което оребреното стъкло намигна на слънцето, а тя изтупа парцала си за прах. Под моста млади върби се гушеха една до друга, а лястовичките се стрелкаха край стръмния бряг. В парка на замъка видях каменна пейка (не прекалено близо до лебедите, от които дори и в юношеските си години още се страхувах), над нея свеждаха клони кестени, а стените на замъка хвърляха приятна сянка. Чистият костюм на баща ми тук няма да пострада, може би той ще поседи повече, отколкото възнамерява и въпреки желанието си ще проговори.

През цялото време, докато преглеждах тези писма в апартамента си, каза баща ми, бършейки ръцете си от салама с памучна кърпичка, дълбоко в ума ми нещо ме глождеше, нещо извън цялата трагедия с изчезването на Роси. Когато свърших с писмото, описващо страшната случка с приятеля му Хеджис, за момент ми стана толкова лошо, че не можех да мисля ясно. Бях попаднал в някакъв извратен свят, в мрачните подземия на познатия ми академичен живот, с който от години бях свикнал, в подтекста на обичайното историческо повествование, което винаги съм смятал за даденост. Според моя опит на историк мъртвите си бяха винаги почтено мъртви, Средновековието криеше действителни, а не свръхестествени ужаси, Дракула беше колоритна източноевропейска легенда, съживена във филмите на моето детство, а 1930 година беше три години преди Германия да даде на Хитлер неограничена власт — ужас, който определено засенчваше останалите.

Затова за секунда се почувствах болен, принизен, гневен на моя учител, задето ми завеща тези гнусни заблуди. Тогава мекият извинителен тон на писмата отново ме завладя и аз се изпълних с угризения за своята нелоялност. Роси зависеше от мен и само от мен; ако откажех да потисна неверието си заради някакви тесногръди принципи, със сигурност никога повече нямаше да го видя.

Имаше и друго нещо. Когато умът ми се поизясни, осъзнах, че ме преследва и споменът за момичето, което срещнах в библиотеката само преди няколко часа, макар че ми се струваха дни. Спомних си изумителната светлина в очите й, докато слушаше обясненията ми за писмата на Роси, мъжкия жест, с който събра вежди, за да се съсредоточи. Защо и тя четеше за Дракула, при това точно на моята маса, точно тази вечер, точно до лакътя ми? Защо бе споменала Истанбул? Бях достатъчно разтърсен от писмата на Роси, за да спра съвсем да се съмнявам и да отхвърля мисълта, че всичко е съвпадение. И защо не? Ако допуснех една свръхестествена случка, трябваше определено да допусна и други; това беше напълно логично.