Элизабет Костова - Историкът

Онази вечер Хеджис трябваше да се отбие у дома с черновите на двете статии, които бях изстискал от проучванията си в Крит. Беше ги прочел и редактирал по моя молба. Макар че не би се произнесъл върху точността или неточността на моите описания на античната търговия в Средиземноморието, той пишеше божествено — с такава прецизност, че би могъл да танцува на върха на игла, затова често предлагаше да ми помага да поизгладя стила си. Вече предчувствах половин час приятелска критика, после шери и онзи велик момент, в който истински приятел протяга крака край камината ти и те пита как си. Не бих му казал истината за моите разбити и все още опънати нерви, разбира се, но можехме да обсъждаме нещо друго, всичко друго.

Докато чаках, ръчках огъня, добавих още една цепеница, извадих две чаши и огледах бюрото си. Кабинетът ми служеше и за гостна и затова се стараех да го поддържам така подреден и уютен, както изискваха солидните мебели от XIX в. Този следобед бях свършил доста работа, вечерях от подноса, който ми донесоха в шест часа и после разчистих и последните си хартии. Навън вече се стъмваше, а мракът доведе и тъжния, косо биещ дъжд. За мен подобна есенна вечер е особено приятна, а не потискаща, затова само слабо потреперих от лошо предчувствие, когато потърсих да почета нещо в останалите десетина минути и ръката ми попадна на старинното томче, което избягвах. Бях го оставил заровено сред по-безобидни вещи на полицата над бюрото. Сега седнах, с тайно удоволствие усетих как мекият велур на кориците отново пасна в ръката ми и отворих книгата.

В същия миг долових нещо много странно. От страниците се носеше някаква миризма, но със сигурност не просто деликатният мирис на стара хартия и напукан велур. Беше дъх на гнилост, ужасна, отвратителна воня на престояло или развалено месо. Дотогава не бях усещал подобна миризма, затова се наведох по-близо, подуших с недоверие и затворих книгата. След секунда пак я отворих и от страниците й отново се понесоха онези изпарения, от които ми се повдигаше. Малката книжка изглеждаше жива в ръцете ми, макар че миришеше на смърт.

Противната воня възроди нервния страх, който ме беше обзел при завръщането ми от континента и само със съсредоточено усилие на волята успях да укротя вълнението си. Старите книги гният, това беше факт, а точно с тази бях пътувал през дъжд и бури. Това вероятно обясняваше миризмата. Може би отново ще я занеса в отдела за редки книги и ще поискам съвет как да я почистя или опуша, каквото беше необходимо.

Ако не се опитвах така усърдно да не обръщам внимание на реакцията си пред неприятното откритие, щях моментално да захвърля проклетата вещ, да я прибера отново. Но сега за пръв път от седмици наред си наложих да отворя книгата на необикновената рисунка по средата — на дракона, разперил огромни криле и зинал над своя надпис. Внезапно видях нещо ново и с потресаваща яснота осъзнах смисъла му. Никога не съм бил надарен с особена проницателност в зрителното възприемане на света, но за миг сетивата ми внезапно се изостриха и аз видях очертанията на целия дракон с разперените крила и извитата опашка. В пристъп на любопитство прерових записките, които бях донесъл от Истанбул и забравил в едно от чекмеджетата си. С треперещи пръсти намерих нужната страница — откъсната от бележника, тя съдържаше скицата, която бях направил в истанбулския архив в опит да прерисувам първата от картите, които открих там.

Сигурно помниш, че там имаше три карти с нарастващ мащаб, които показваха едно и също неназовано място във все по-големи подробности. Въпросната местност дори и на скицата, нарисувана с неумелата ми, но внимателна ръка, имаше ясна форма. Бях готов да се обзаложа срещу целия свят, че приличаше на симетрично разперил крила огромен звяр. През нея на югозапад течеше дълга река, която се виеше точно като опашката на дракона. Внимателно разгледах гравюрата, а сърцето ми туптеше необяснимо силно. Опашката на дракона беше шипеста и завършваше с остър връх, който сочеше — в този момент поех дълбоко дъх, забравил всички седмици, в които сякаш се бях отървал от своята натраплива мисъл — към мястото, където според моята карта се намираше Нечестивият гроб.

Визуалната прилика между двете изображения беше твърде очевидна, за да е съвпадение. Как не забелязах още в архива, че нарисуваната на картите местност имаше формата на моя надвесен дракон с разперени крила, сякаш драконът беше хвърлил сянка на земята? Гравюрата, над която се бях чудил толкова дълго преди заминаването си, несъмнено криеше определено значение, някакво послание. Драконът бе сътворен да всява ужас и да заплашва, да държи жив спомена за нечие могъщество. За упоритите обаче би могъл да е и следа — опашката му сочеше към мястото на гроба точно толкова сигурно, колкото човек сочи себе си с пръст — ето ме. Тук съм. И кой беше там, в това средоточие, в този Нечестив гроб? Драконът държеше отговора в жестоките си остри нокти: Drakulya.