Элизабет Костова - Историкът

Отбелязах на глас впечатлението си от това разнебитено празненство и баща ми се засмя.

— Имаш око за атмосферата — каза той. — Венеция е прочута актриса и няма нищо против да изглежда малко занемарена, стига светът да се излива тук да й се кланя.

Той махна към откритото кафене — любимото ни място след Флориан — и към потните туристи, чиито шапки и пъстри ризи плющяха на морския бриз.

— Почакай до довечера и няма да съжаляваш. Актрисата има нужда от по-слабо осветена сцена. Ще останеш удивена от преображението.

Засега, отпивайки от оранжадата си, се чувствах доста удобно и не ми се мърдаше, така че идеално ме устройваше да чакам приятната изненада. Бяха последните горещници преди да влети есента. С есента идваше и училището и, ако имах късмет, малко странично обучение с баща ми по пътищата на неговите преговори, компромиси и горчиви сделки. Тази есен той отново ще е в Източна Европа и аз вече правех уговорки да ме вземе със себе си.

Баща ми пресуши бирата си и прелисти пътеводителя.

— Да — ненадейно подскочи той, — ето я катедралата Сан Марко. Нали знаеш, че векове наред Венеция е била най-големият съперник на византийския свят и велика морска сила. Всъщност Венеция откраднала някои забележителни паметници от Византия, включително тези въртящи се животни там горе.

Погледнах иззад навеса към Сан Марко, където медните коне като че ли влачеха цялата тежест на оловните кубета зад тях. На тази светлина цялата базилика изглеждаше като разтопена — кичозно ярка и жежка, преизподня от скъпоценности.

— Освен това — добави баща ми, — Сан Марко е донякъде замислена като имитация на Света София в Истанбул.

— Истанбул? — попитах лукаво, ровейки в чашата си за лед. — Искаш да кажеш, че изглежда като Айя София?

— Е, както знаеш, Айя София попада в ръцете на османската империя, затова от всички страни я пазят минарета, а вътре има огромни щитове с ислямски свещени надписи. Всъщност там наистина се вижда сблъсъкът на Изтока и Запада. Огромните куполи обаче определено са християнски и византийски, точно като на Сан Марко.

— И изглеждат като тези? — посочих през пиацата.

— Да, почти като тези, само че са по-големи. Там мащабите са внушителни. Направо ти спира дъха.

— Аха — казах аз, — може ли още една оранжада, моля?

Баща ми внезапно ме стрелна с поглед, но беше твърде късно. Вече знаех, че е бил в Истанбул.

16 декември 1930

Тринити Колидж, Оксфорд

Драги мой, злощастни приемнико,

Дотук историята леко изостава от мен или пък аз — от нея, затова трябва да разкажа събитията, които ще я изведат в настоящето. Там, надявам се, тя ще приключи, понеже не мога да изтърпя мисълта, че бъдещето може да съдържа още от тези ужаси.

Както вече казах, в края на краищата отново отворих чудноватата книга, сякаш се бях пристрастил към нея. Преди да го направя, сам се убеждавах, че животът ми вече е влязъл в обичайното си русло, че преживяването ми в Истанбул беше необикновено, но със сигурност обяснимо, само че бе добило чудовищни мащаби в изморения ми от пътя ум. Така отново взех книгата и, струва ми се, трябва да ти разкажа този епизод до най-малката подробност.

Беше дъждовна октомврийска вечер, само преди два месеца. Семестърът беше започнал и аз седях в приятно усамотение в стаята си, убивайки времето след вечеря. Чаках своя приятел Хеджис, преподавател, десет години по-голям от мен, когото изключително харесвах. Той беше непохватен и забележително добродушен човек, чиито извинителни жестове и мила, стеснителна усмивка прикриваха буден ум, който, за моя радост, той използваше срещу литературата на XVIII в., а не срещу колегите си. Ако не беше така притеснителен, можеше да се чувства съвсем на място сред Адисън, Суифт и Поуп на масата на някое лондонско кафене. Нямаше много приятели, никога не беше поглеждал в очите жена, която не му е роднина, нито таеше мечти, надхвърлящи оксфордските покрайнини, където обичаше да се разхожда и от време на време да се подпира на крайпътната ограда, за да погледа преживящите крави. Добротата му светеше в овала на едрата му глава, в месестите ръце и в меките кафяви очи, така че самият той малко приличаше на вол или на язовец, но само докато не пронижеше въздуха с остроумния си сарказъм. Обичах да слушам за работата му, която той обсъждаше скромно, но ентусиазирано, без да пропусне да насърчи и моите собствени търсения. Казваше се… е, можеш да намериш името му във всяка библиотека, стига малко да поровиш, тъй като именно той преоткри за лаиците неколцина от литературните гении на Англия. Аз обаче ще го наричам с измисленото от самия мен пот de guerre Хеджис, за да му осигуря и в това повествование уединението и благоприличието, които му бяха присъщи в живота.