Элизабет Костова - Историкът

Усетих горчив вкус в гърлото, все едно вкусих собствената си кръв. Знаех, че трябва да внимавам с подобни заключения, както изискваше обучението ми, но убеждението ми беше по-силно от разума. Нито една от тези карти не изобразяваше Снаговското езеро, където се предполагаше, че е погребан Влад Цепеш. Това несъмнено означаваше, че Цепеш — Дракула — е погребан на друго място, което е останало незапомнено дори и от легендите. Къде тогава е гробът му? Процедих въпроса на глас, като не можах да се сдържа. И защо местоположението му се пази в тайна?

Докато се мъчех да сглобя парченцата от мозайката, чух познати стъпки по коридора — любимия звук от тътрещата се походка на Хеджис — и разсеяно си помислих, че трябва да скрия тези материали, да отида до вратата, да налея шери и да се настроя за весел разговор. Бях се понадигнал и вече си събирах книжата, когато внезапно чух тишината. Беше като фалшив тон, като нота, задържана с един удар в повече, която приковава вниманието на слушателя по-здраво и от най-завършения акорд. Познатите добронамерени стъпки спряха пред вратата ми, но Хеджис не почука както обикновено. Сърцето ми осезаемо туптеше в липсващия ритъм. Над шумоленето на бележките ми и шуртенето на дъжда през улука над вече тъмния ми прозорец дочух и глухо бучене — звукът от надигащата се в главата ми кръв. Пуснах книгата, изтичах към външната врата на апартамента, отключих и отворих.

Хеджис беше там, но прострян на лъснатия под, с извита назад глава и изкривено настрани тяло, сякаш някаква страшна сила го беше запокитила на земята. Повдигна ми се от внезапната мисъл, че не го бях чул да извика или да падне. Очите му бяха отворени, фокусирани някъде встрани от мен. За една безкрайна секунда мислех, че е мъртъв. После главата му помръдна и той изстена. Клекнах до него.

— Хеджис!

Той отново изохка и бързо примигна.

— Чуваш ли ме? — прошепнах, почти разплакан от облекчение, задето бе жив. В същия момент главата му конвулсивно се обърна и разкри струя кръв отстрани на врата. Раната не беше голяма, но изглеждаше дълбока, като че ли някакво куче бе скочило върху него и бе разкъсало плътта му, и обилно кървеше по яката и на пода до рамото му.

— Помощ! — закрещях аз.

Съмнявам се от построяването на сградата преди много векове досега някой друг така грубо да е нарушавал тишината на дъбовия коридор. Не знаех дали има смисъл да крещя; в този ден повечето колеги бяха на вечеря с ректора на колежа. В другия край обаче една врата се отвори и дотича прислужникът на професор Джереми Форестър, симпатичен човек на име Роналд Ег, който след това напусна работата си. Изпъкналите му очи като че ли моментално видяха всичко, той коленичи и притисна кърпичката си към раната на врата на Хеджис.

— Ето — каза ми той, — трябва да го изправим да седне, сър, да вдигнем порязаното място, освен ако няма и други наранявания.

Той внимателно опипа неподвижното тяло на Хеджис и тъй като от приятеля ми не се чу и звук, ние го изправихме и подпряхме гърба му на стената. Бях подложил рамото си и той се беше отпуснал върху него със затворени очи.

— Отивам за лекар — каза Роналд и изчезна надолу по коридора.

Аз държах пръстите си на пулса на Хеджис; главата му бе клюмнала, но сърцето му биеше нормално. Не можах да се удържа да не го върна в съзнание.

— Какво стана, Хеджис? Кой те удари? Чуваш ли ме? Хеджис?

Той отвори очи и ме погледна. Главата му висеше на една страна, лицето му беше отпуснато и синкаво, но проговори отчетливо.

— Той искаше да ти кажа…

— Какво? Кой?

— Да ти кажа, че няма да търпи натрапници.

Главата на Хеджис, тази едра, прекрасна глава, която подслоняваше един от най-великите умове на Англия, се люшна назад към стената. Държах го, а кожата по ръцете ми настръхна.

— Кой, Хеджис? Кой ти го каза? Той ли те удари? Видя ли го?

В ъгълчето на устата му изби слюнка и ръцете му се заизвиваха край тялото му.

— Няма да търпи натрапници — изгъргори той.

— Тихо, лежи си — настоях аз, — не говори. Докторът ще е тук до минути. Опитай се да се отпуснеш и да дишаш.

— Боже — измърмори Хеджис, — Поуп и алитерация. Сладка нимфа. За спора.

Взрях се в него, а стомахът ми се сви на топка.

— Хеджис?

— Похищението на къдрицата — каза учтиво Хеджис. — Несъмнено.

Университетският лекар, който го прие в болницата, ми каза, че наред с раната си Хеджис е получил и инсулт.

— Вероятно от шока. А този прорез на врата му — добави лекарят пред стаята на Хеджис, — явно е нанесен с нещо остро, най-вероятно е от остри животински зъби. Имате ли куче?