Элизабет Костова - Историкът

— Не, разбира се. В общежитието е забранено.

Докторът поклати глава.

— Много странно. Смятам, че на път за стаята ви е бил нападнат от някакво животно, а от шока е получил удар, който така или иначе му е предстоял. Засега изобщо не е с всичкия си, макар че може да връзва по няколко смислени думи. Опасявам се, че ще има разследване заради раната, но според мен накрая ще излезе, че нечие зло куче пазач е в дъното на цялата история. Помислете си откъде би минал, за да стигне до вас.

Разследването не даде задоволителен резултат, но и аз не бях обвинен, тъй като полицията не откри мотив, нито улики, че именно аз съм наранил Хеджис. Той самият не беше в състояние да свидетелства и в края на краищата записаха случая като самонараняване, което според мен беше ненужно петно върху името му. Веднъж, когато му бях на гости в санаториума, тихо го помолих да си помисли за тези думи: Няма да търпя натрапници.

Той обърна безизразните си очи към мен и докосна с бавните си пухкави пръсти червената рана на врата си.

— Щом е тъй, Бозуел, добре — каза той мило, почти развеселено. — Ако не, изчезвай.

Няколко дни по-късно Хеджис умря от втори удар, който го сполетял през нощта. Санаториумът не беше установил външни рани. Когато шефът на колежа дойде да ми каже новината, аз се заклех, че ще направя всичко по силите си да отмъстя за смъртта му, стига да измисля как.

Не бих могъл да опиша подробно сърцераздирателното опело в параклиса на нашия колеж Тринити, приглушеното хълцане на престарелия му баща, докато момчешкият хор пееше прекрасните си псалми за утешение на живите, моя гняв срещу безсилието на причастието. Хеджис бе погребан в родното си село в Дорсет. В един мек ноемврийски ден отидох сам на гроба му. Надгробният камък гласеше REQUIESCAT IN PACE, каквото бе и моето желание, стига да зависеше от мен. За безкрайно мое облекчение, гробищният двор бе съвсем тих и спокоен, а свещеникът говореше за гроба на Хеджис като за местно величие. В кръчмата на главния път не чух никакви разкази за английски върколаци, дори и след като пуснах най-явните възможни намеци. Все пак Хеджис бе ухапан само веднъж, а не няколко пъти, колкото е необходимо според Стокър, за да може живият да прихване от заразата на неумрелите. Убеден съм, че Хеджис е бил пожертван просто за предупреждение — към мен. Дали не и към теб, злощастни читателю?

Баща ми разбърка леда в чашата си, сякаш за да укроти ръката си и да й намери занимание. Следобедната горещина се преливаше в спокойна венецианска вечер, удължавайки сенките на туристите и сградите далеч по площада. Ято гълъби литна от паважа, подплашено незнайно от какво, и зави над главите ни, огромно в полета си. Прохладата от всички тези изстудени напитки най-накрая стигна до мен и пропълзя в костите ми. Надалеч някой се разсмя, а над гълъбите крещяха чайки. Както си седяхме, един младеж с бяла риза и дънки се приближи до нас с подскачаща походка. Носеше брезентова торба през рамо, а ризата му бе изшарена в пъстри цветове.

— Ще си купите ли картина, синьор? — каза той и се усмихна на баща ми. — Днес вие със синьорината сте звездите на моята картина.

— Не, no, gracie — автоматично отговори баща ми. Площадите и алеите бяха пълни с тези студенти художници. За трети път онзи ден ни предлагаха да си купим картина и този път баща ми дори не я погледна. Младежът, все така усмихнат и вероятно очакващ поне комплимент за работата си, за да си тръгне, задържа картината и пред мен и аз й хвърлих един поглед със съчувствено кимване. Само след секунда той се отдалечи с леката си крачка в търсене на нови туристи, докато аз не можех да откъсна поглед от гърба му, вцепенена.

Картината, която видях, беше акварел в наситени тонове. Изобразяваше нашето кафене и края на Флориан с ярко, но ненатрапчиво присъствие на следобедната атмосфера. Художникът очевидно е стоял някъде зад мен, помислих си, но съвсем близо до кафенето; беше уловил цветно петно, в което разпознах червената си сламена шапка, а отстрани беше баща ми в размазано жълто и синьо. Творбата беше хубава, но съвсем обикновена, картина на лятното безгрижие, която туристите като нищо биха поискали да запазят за спомен от ясния адриатически ден. Погледът ми обаче бе забелязал и една самотна фигура, седнала край баща ми — широкоплещест тъмнокос мъж, отчетлив черен силует сред жизнерадостните багри на тентата и покривките. Много добре помнех, че точно тази маса остана празна цял следобед.