Элизабет Костова - Историкът

Няколко седмици по-късно баща ми каза, че според него една екскурзия ще се отрази добре на нервите ми, но аз знаех какво има предвид — че за него ще е по-добре да не оставам у дома. Французите, обясни той, искали да разговарят с представители на неговата фондация преди началото на преговорите в Източна Европа тази зима и трябвало да отидем при тях още веднъж. Освен това беше най-подходящото време за ваканции на Средиземноморието — след заминаването на ордите туристи, но преди пейзажът съвсем да се оголи. Внимателно разгледахме картата и с удоволствие установихме, че французите са се отказали от обичайното си място за преговори — Париж, и са предпочели усамотението на един курорт край испанската граница — близо до перлата Колиур, тържествуваше баща ми, и вероятно също много красиво място. Малко по-навътре в континента се намираха Ле Бен и Сен-Матийо-де-Пирене-Ориентал, изтъкнах аз, но щом ги споменах, лицето на баща ми помръкна и той се впусна да търси други интересни местенца по крайбрежието.

Закуската на верандата на Льо Корбо, където бяхме отседнали, беше толкова приятна на свежия утринен въздух, че останах там и след като баща ми и другите мъже в тъмни костюми влязоха в конферентната зала, като неохотно извадих учебниците си, често поглеждайки към прозрачната синьо-зелена вода неколкостотин метра пред мен. Приключвах втората си чаша от горчивия континентален горещ шоколад, поносим единствено с бучка захар и купчина пресни кифлички. Слънцето, огряло фасадите на старите къщи, изглеждаше вечно в сухия средиземноморски климат с несравнимо ясното си сияние, като че ли бурите никога не биха дръзнали да приближат тези заливи. От мястото си виждах две подранили платноходки на ръба на великолепно обагреното море и няколко дечица, запътили се с майка си и с кофичките си и със странните си (за мен) френски бански костюми надолу към пясъчния плаж под хотела. Край нас заливът завиваше надясно сред острите зъбери на скалите. Върху една от тях се издигаше полуразрушена крепост със същия цвят като скалите, отдолу към нея бавно пълзяха сухите треви и маслиновите горички, а над нея се простираше нежносиньото утринно небе.

Внезапно усетих тъгата на лишените от семейство, завидях на онези непоносимо самодоволни деца с тяхната майка. Аз нямах майка, нямах нормален живот. Дори не бях сигурна какво имам предвид под нормален живот, но докато разсеяно разлиствах учебника по биология, за да намеря началото на третата глава, смътно си представих, че вероятно това значи живот на едно място, с майка и баща, които всяка вечер сядат с теб на масата, в семейство, за което пътуването се изчерпва с някоя и друга лятна ваканция на море, а не е безкрайно скиталчество. Вторачена в децата, които вече започваха да ровят пясъка с лопатките си, осъзнах с непоколебима увереност, че тези създания никога нямаше да попаднат под жестоките удари на историята.

После, когато отново погледнах към лъскавите им главички, разбрах, че всъщност и те бяха застрашени; само че не го знаеха. Всички сме уязвими. Потреперих и погледнах часовника си. След още четири часа с баща ми ще обядваме на терасата. После пак ще уча, а след пет часа ще се разходим до срутената крепост, която украсяваше близкия хоризонт и откъдето, както каза баща ми, може да се види плискалата от морето църквица на отсрещната страна на залива, в Колиур. Този ден ще уча още малко по алгебра, ще науча няколко немски глагола, ще прочета една глава за Войната на Розите, а после — какво? Горе на сухата скала ще слушам следващия разказ на баща ми. Ще го разкаже неохотно, с поглед забит надолу в песъчливата земя или барабанейки с пръсти по изсечения преди векове камък, изгубен в собствените си страхове. И аз пак ще трябва да проучвам този разказ, да събирам парченцата. Едно от децата долу изпищя, аз се стреснах и разлях какаото си.

Когато прочетох и последното от писмата на Роси, каза баща ми, отново се почувствах самотен, все едно той бе изчезнал за втори път. Но пък вече бях убеден, че изчезването му нямаше нищо общо с автобусна екскурзия до Хартфорд или болен роднина във Флорида (или Лондон), както се опитваше да изкара полицията. Изхвърлих тези мисли от ума си и седнах да прегледам и останалите документи. Първо да се прочете и запомни всичко. После да се построи хронологията и да се започне — но бавно — да се извеждат заключенията. Чудех се дали когато ме е учил, Роси не е имал някакво предчувствие, че така осигурява собственото си оцеляване. Беше като жесток последен изпит — макар че аз горещо се надявах да не е последен за нито един от двама ни. Реших да не си правя планове, докато не изчета всичко. Така мислех, но всъщност вече имах някаква идея как трябва да постъпя. Отворих отново избелелия пакет.