Элизабет Костова - Историкът

Сенките под дърветата се удължаваха като прозявка и баща ми подритна един кестен с хубавите си обувки. Внезапно усетих, че ако бе по-груб човек, в този момент той би се изплюл на земята, за да се освободи от отвратителния вкус. Вместо това той преглътна сухо и се насили да се усмихне.

— Боже! Какво толкова говорим? Ама че сме сериозни този следобед.

Той се опита да се засмее, но ми хвърли толкова разтревожен поглед, като че ли някаква сянка можеше да се спусне над мен, точно над мен, и без предупреждение да ме отнесе от сцената.

Отделих вкочанената си ръка от ръба на пейката и също се опитах да си придам безгрижен вид. Кога това взе да изисква толкова усилия? Зачудих се, но беше късно. Вършех неговата работа, разсейвах го така, както той някога се опитваше да разсейва мен. Потърсих спасение в малко нетърпение — малко, не твърде настоятелно, за да не заподозре хитростта ми.

— Трябва да отбележа, че пак съм гладна, ама за истинска храна.

Той се усмихна малко по-непринудено и хубавите му обувки тропнаха на земята, а после галантно ми подаде ръка да стана от пейката и се зае да опакова чантата с празните бутилки Наранча и другите останки от нашия пикник. Събрах моя дял с удоволствие и облекчение, защото това означаваше, че ще тръгнем към града, а няма да се мотаем да обсъждаме фасадата на замъка. Вече я бях погледнала към края на разказа му и на горния прозорец, където преди стоеше възрастната чистачка, сега се открояваше едра и внушителна фигура. Бързо заговорих каквото ми дойде наум. Ако баща ми не го види, няма да има проблеми. И двамата вероятно ще сме в безопасност.

От известно време не бях ходила в университетската библиотека, отчасти защото проучванията ми там ме караха да се чувствам непривично нервна, а отчасти и защото усещах, че мисис Клей гледа все по-подозрително на отсъствията ми след училище. Винаги й се обаждах, както бях обещала, но гласът й в слушалката звучеше все по-предпазливо и можех да си представя неудобните й разговори с баща ми. Не допусках, че тя има каквато и да е представа от пороци, за да се опасява от нещо конкретно, но баща ми вероятно с притеснение гадаеше: трева? момчета? Понякога вечер ме гледаше толкова угрижено, че не исках повече да го тормозя.

Накрая обаче изкушението стана твърде голямо и въпреки притеснението си реших да се върна в библиотеката. Този път излъгах, че отивам на кино с едно загубено момиче от нашия клас, а всъщност знаех, че в сряда Йохан Бинертс работи в средновековния отдел до късно вечер и че баща ми има среща в Центъра — затова излязох в новото си палто, преди мисис Клей да успее да каже нещо.

Чувствах се странно, задето отивах в библиотеката толкова късно вечерта, но още повече се изненадах, когато видях, че главната зала е пълна както обикновено с изтощени на вид студенти. Читалнята в средновековния отдел обаче беше празна. Тихо пристъпих към бюрото на мистър Бинертс и го открих да преглежда купчина нови книги — нищо интересно за мен, както ми докладва с милата си усмивка, нали съм харесвала само ужаси. Той все пак намерил нещо за мен — защо не съм дошла по-рано да го видя? Извиних се с тъничък гласец и той се разсмя.

— Страхувах се да не ти се е случило нещо или да не би да си послушала съвета ми да си намериш по-приятна тема като за млада госпожица. Но и ти успя да ме заинтригуваш и открих ето това.

С благодарност поех книгата, а мистър Бинертс каза, че отива в работния си кабинет и ще се върне скоро да провери трябва ли ми нещо. Той ми беше показвал кабинета, където библиотекарите реставрираха прекрасни старинни книги и залепваха картончета на новите. Щом излезе, читалнята стана по-тиха от всякога, а аз настървено отворих тома, който той ми даде.

Беше забележителна находка, помислих си тогава, макар сега да знам, че това е основен източник за византийската история през XV в. — превод на Турко-византийска история от Михаил Дука. Дука доста подробно описва конфликта между Влад Дракула и Мехмед II и точно в тази книга за пръв път прочетох прочутото описание на гледката, на която се натъкнал султан Мехмед, когато нахлул във Влахия и стигнал до изоставената столица на Дракула — Търговище. Край стените на града, твърди Дука, Мехмед бил посрещнат от хиляди и хиляди дървени колове, по които висели мъртъвци вместо плод. В средата на мъртвешката градина го очаквала черешката на тортата — сред труповете стърчал във фините си пурпурни одежди любимият генерал на Мехмед — Хамза, също набучен на кол.