Элизабет Костова - Историкът

Станалото обаче беше твърде много, за да го смеля наведнъж. В този объркан миг бях успял не само да зърна наранения врат на библиотекаря, но и името на човека, който ме беше изпреварил с Дракула. Тя се казваше Хелън Роси.

Вятърът беше студен и все повече се засилваше. Баща ми спря и извади от чантата на фотоапарата си две непромокаеми якета. Беше ги навил така стегнато, че да се поберат сред фотографските му принадлежности, шапката и малката аптечка за първа помощ. Мълчаливо облякохме якетата върху пуловерите си и той продължи.

Както си седях под късното пролетно слънце и гледах как университетът се размърдва и събужда за обичайните си дела, внезапно завидях на всички тези нормални на вид студенти и преподаватели, всеки тръгнал в своята посока. Горчиво си помислих, че за тях утрешният изпит е тежка задача или пък политиката на факултета — страшна драма. Никой от тях не би разбрал в какво положение съм изпаднал, никой не би могъл да ми помогне. Почувствах се самотен, оставен вън от моята институция, от моята вселена, като изгонена от кошера пчела. И всичко това, установих с изненада, се бе случило само за четирийсет и осем часа.

Сега трябваше да мисля ясно и бързо. Първо, бях забелязал същото, за което говореше и Роси — някой извън кръга на представляващите непосредствена заплаха за Роси, — в случая немит ексцентричен на вид библиотекар беше ухапан по врата. Да предположим, казах си, почти през смях заради абсолютните нелепици, в които бях започнал да вярвам, да предположим, че нашият библиотекар е бил ухапан от вампир, и то съвсем неотдавна. Роси бе измъкнат от кабинета си — даже се бе проляла кръв, напомних си — само преди две нощи. Ако наистина е на свобода, Дракула очевидно изпитва предпочитания не само към цвета на академичния свят (тук си спомних за горкия Хеджис), но и към библиотекари, архивисти. Не — изправих се на пейката, внезапно схванал последователността на модела, — той предпочиташе онези, които са работили с архиви, свързани с неговата легенда. Първи беше чиновникът, който бе измъкнал картата на Роси в Истанбул. После ученият от Смитсъновия музей, помислих си, като си припомних последното писмо на Роси. И разбира се, самият Роси през цялото време е бил под заплаха, тъй като е притежавал екземпляр от една от тези хубави книжки и е проучвал други може би свързани със случая източници. Ето сега и този библиотекар, макар че още нямах доказателства дали се е занимавал с документи за Дракула. И накрая — аз?

Взех куфарчето си и забързах към телефонните будки до студентския стол.

— Университетска информация, ако обичате.

Доколкото можех да видя, никой не ме беше проследил, но за всеки случай затворих вратата на кабината и внимателно заоглеждах минувачите през стъклото.

— Дали имате в списъците си мис Хелън Роси? Да, последна година — рискувах аз.

Телефонистката на университета не беше приказлива; чувах я как бавно прелиства някакви страници.

— Имаме X. Роси в женското общежитие за петокурсници — каза тя.

— Тя трябва да е, благодаря много. — Записах си номера и веднага го набрах. Вдигна домакинка с пронизителен и покровителствен глас:

— Мис Роси? Да? Кой я търси, моля?

О, Боже. Не бях се сетил за това.

— Брат й — избърборих, — тя каза, че ще е на този номер.

Чух стъпките й да се отдалечават от телефона, а после други, по-отчетливи стъпки се върнаха и слушалката изшумоля под ръката, която я вдигна. Благодаря ви, мис Луис, каза далечният глас, като че ли отпращаше прислужник. После тя заговори в слушалката и аз чух ниския, плътен тембър, който помнех от библиотеката.

— Нямам брат — каза тя. Звучеше като предупреждение, а не като просто твърдение. — Кой се обажда?

Баща ми потри ръце на мразовития вятър, при което ръкавите на якето му се намачкаха като амбалажна хартия. Хелън, помислих си аз, но не посмях да изрека името на глас. Винаги бях харесвала това име; за мен то излъчваше храброст и красота като прерафаелитската илюстрация на Троянската Елена на корицата на моята Детска Илиада, която имахме у дома в Съединените щати. Но преди всичко, това беше името на майка ми, а баща ми никога не обсъждаше тази тема.

Погледнах го изпитателно, но той отново бе заговорил.

— Горещ чай в някое от тези кафенета долу — каза той. — Ето от какво имам нужда. А ти?

За пръв път забелязах, че лицето му — красиво, деликатно лице на дипломат — бе помрачено от тежки сенки, които обрамчваха очите му и оставяха впечатлението, че носът му е твърде тънък и остър и че никога не си доспива. Той се изправи и се протегна, а после надникнахме за последно да видим зашеметяващата гледка от прозорците на кулата. Баща ми ме придържаше леко назад, като че ли се страхуваше да не падна.