Элизабет Костова - Историкът

На следващия ден на закуска баща ми каза, че искал два-три дни да поседи на едно място. Трудно можех да си го представя буквално да седи на едно място, но виждах тъмните кръгове под очите му и одобрих идеята да си почине. Не можех да се отърва от чувството, че нещо се е случило, че е затормозен от някаква неизречена нова тревога. Той обаче само каза, че пак копнее да види плажовете на Адриатика. Взехме експресния влак на юг през гарите, чиито имена бяха изписани на латиница и кирилица, а после само на кирилица. Баща ми ме учеше на новата азбука и аз се забавлявах, като се опитвах да прочета надписите на гарите, все едно бяха заклинания, отварящи скрити врати.

Обясних това на баща си и той се поусмихна, облегнат назад в купето, с книга върху куфарчето си. Погледът му често прескачаше от книгата към прозореца, където се мяркаха младежи върху теглещи плугове тракторчета, някоя и друга конска каруца, приведени старици, които чоплеха и плевяха своите дворчета. Отново пътувахме на юг и земята узряваше в златно и зелено пред забързаните ни очи, после се издигна в скалистосиви планини и пак се сниши отляво до проблясващото море. Баща ми изпусна дълбока, но доволна въздишка, а не изпъшка уморено, както все по-често му се случваше в онези дни.

В един оживен пазарен град слязохме от влака и баща ми нае кола, с която поехме по криволичещия крайбрежен път. И двамата протягахме вратове, за да зърнем морето от едната си страна — то се простираше чак до хоризонта под следобедната мъглица — а от другата да видим скелетите на щръкналите към небето османски крепости.

— Турците са властвали над тези земи доста дълго — замислено каза баща ми. — Завладели ги с какви ли не жестокости, но после управлявали доста меко, както постъпват всички затвърдили властта си империи, а и доста ефективно в продължение на векове. Тук земята е доста бедна, но пък контролира излаза към морето. Турците са имали нужда от тези пристанища и заливи.

Градчето, където паркирахме, се намираше на брега на морето; край малкото пристанище се редяха рибарските лодки, потракващи една в друга на прозрачния прибой. Баща ми искаше да отседнем на близкия остров и нае лодка с едно махване към собственика й, старец с черен каскет, килнат назад към темето му. Въздухът беше топъл дори и в късния следобед, а пръските, които докосваха ръцете ми, бяха освежаващи, но не и студени. Наведох се през носа на лодката и се почувствах като женските статуи на древните кораби.

— Внимателно — предупреди баща ми и ме хвана за пуловера.

Лодкарят вече маневрираше към островния кей, зад който се простираше древно селце с красива каменна църква. Той метна въжето на един от коловете на кея и подаде възлестата си ръка, за да ми помогне да сляза. Баща ми му плати с няколко разноцветни социалистически банкноти и човекът докосна каскета си. Докато се прехвърляше обратно в лодката си, той се обърна.

— Твое момиче? — извика на английски. — Дъщеря?

— Да — отвърна баща ми с изненадано изражение.

— Бог да я благослови — каза простичко човекът и ме прекръсти във въздуха.

Баща ми намери стаи с изглед към сушата, а после вечеряхме в открито ресторантче край пристанището. Над нас се спускаше здрачът и аз забелязах първите звезди да проблясват над морето. Захладнелият бриз носеше ухания, които вече бях заобичала — кипарис и лавандула, розмарин и мащерка.

— Защо приятните аромати стават по-силни на тъмно? — попитах баща си.

Това наистина ми беше любопитно, но въпросът целеше и да отложи други разговори. Трябваше ми време да възстановя силите си на място, където прозорците светят и хората говорят, поне да не гледам по старчески треперещите ръце на баща си.

— Така ли е? — попита той разсеяно, но и това ми беше достатъчно.

Хванах ръката му, за да не трепери и той все така разсеяно я затвори върху моята. Беше твърде млад да остарява. Сянката на планините танцуваше над водата, надвиснала над плажовете и почти достигнала нашия остров. Когато след около двайсет години сред тези крайбрежни планини избухна гражданска война, аз затворих очи и с удивление се върнах в спомените си. Не можех да повярвам — толкова ли много хора населяваха склоновете им, че и война да водят. Когато ги видях, изглеждаха първично чисти, необезпокоени от човешко присъствие, дом на самотни руини, охраняващи единствено манастира край морето.

Когато Хелън Роси тресна книгата Дракула — която тя очевидно смяташе за ябълката на нашия раздор — върху масата в закусвалнята, аз едва ли не очаквах всички в заведението да станат и да побягнат или някой да изкрещи Аха! и да ни убие. Разбира се нищо не последва, а тя ме гледаше със същото изражение на горчиво задоволство. Възможно ли е, попитах се бавно, възможно ли е тази жена с нейната наследствена омраза и научна вендета срещу Роси да го е нападнала собственоръчно, да е причината за неговото изчезване?