Элизабет Костова - Историкът

Докато стоеше права, през страничните прозорци слънцето хвърляше тюркоазни и пурпурни отблясъци върху дрехите й.

Видях я да се оглежда на покрития с килим главен вход. Като не видя никого, тя продължи напред. Следях изражението й за болезнени гримаси, злобно изкривяване или промяна в цвета на строгото й лице, за всичко, което би могло да издаде у нея алергия към вековния враг на Дракула — църквата. Може би обаче ъгловатият викториански храм няма да успее да отблъсне силите на мрака, мислех си, обзет от съмнения. Все пак мястото очевидно упражняваше някаква власт над Хелън Роси, защото след миг тя тръгна през разноцветните снопове лъчи на прозорците към каменния купел със светена вода. Донякъде засрамен от воайорството си, аз я наблюдавах как свали ръкавиците си, потопи едната си ръка в купела и докосна челото си. Жестът й беше нежен, а от моето място лицето й изглеждаше мрачно. Е, нали правех всичко това заради Роси. Сега бях абсолютно сигурен, че Хелън Роси не е върколак, колкото и сурово и понякога дори злокобно да беше изражението й.

Тя влезе в кораба на църквата и леко се отдръпна, като ме видя да се изправям.

— Донесе ли писмата? — прошепна, а очите й ме фиксираха обвинително. — Трябва да се върна във факултета до един часа.

Тя пак се огледа.

— Какво има? — бързо я попитах и усетих нервен бодеж по ръцете си. Явно през последните два дни бях развил някакво зловещо шесто чувство. — Страхуваш ли се?

— Не — каза тя, все още шепнешком. Стисна ръкавиците си в една ръка и те заприличаха на цвете върху тъмния й костюм. — Просто се чудех… някой влезе ли веднага след мен?

— Не — озърнах се и аз. Църквата беше приятно празна, като изключим украсяващите олтара жени.

— Някой ме следеше — отново тихо каза тя. На лицето й, обрамчено от спиралите на тежката й черна коса, бе изписано странно изражение, нещо средно между подозрение и престорена храброст. За пръв път се зачудих какво ли й е струвало да си наложи подобно рядко смело държане. — Мисля, че ме следеше. Дребен слаб мъж в опърпани дрехи — сако от туид и зелена вратовръзка.

— Сигурна ли си? Къде го видя?

— При каталога — каза тя тихо. — Отидох да проверя версията ти за липсващите картончета. Не бях сигурна, че ти вярвам. — Просто излагаше фактите, без намек за извинение. — Видях го там, а после разбрах, че ме следи по Елм Стрийт, но от разстояние. Познаваш ли го?

— Да — казах ужасено, — той е библиотекар.

— Библиотекар? — тя очевидно очакваше нещо повече, но аз просто не можех да й кажа за раната, която видях на врата му. Беше прекалено невероятно, твърде откачено; ако чуе подобно нещо, тя със сигурност щеше да ме отпише като луд.

— Мисля, че ме подозира. При всички случаи трябва да се пазиш от него — заявих аз. — После ще ти разкажа повече. Ела, седни и се разполагай удобно. Ето ти писмата.

Направих й място върху една от тапицираните с кадифе пейки и отворих куфарчето си. Лицето й начаса се напрегна; тя вдигна плика внимателно и извади писмата с почти същото благоговение, с което и аз ги прегледах предишния ден. Можех само да гадая какво изпитва в този момент, като гледа почерка на вероятния си баща, когото свързва само с ядове. Надникнах през рамото й. Да, почеркът беше стегнат, приветлив, почтен. Може би дъщеря му вече се бе убедила поне отчасти в неговата човечност. После се усетих, че не трябва да гледам и се изправих.

— Ще се поразходя наоколо, имаш колкото време ти е необходимо. Ако искаш да ти обясня нещо или да помогна…

Тя кимна разсеяно, без да вдига впитите си в първото писмо очи, и аз се отдалечих. Виждах, че се отнася към безценните ми документи с внимание и че чете редовете на Роси със страшна бързина. През следващия половин час разглеждах гравирания олтар, картините в параклиса, пискюлите по амвона, мраморната статуя на изтощената майка и сгърченото й бебе. Една от картините прикова вниманието ми: демоничен прерафаелитски Лазар със сиво-зелени глезени и мръсни от пръст дрехи се клатушкаше от гроба към протегнатите ръце на своите сестри. Лицето му, потъмняло след цял век опушване със свещи и тамян, изглеждаше скръбно и изтощено, като че ли последното нещо, което изпитваше задето бе изтръгнат от почивката си, бе благодарност. Христос, който нетърпеливо стоеше край входа на гробницата, бе вдигнал ръка, а на лицето му беше изписана чиста злоба, алчна и изгаряща. Премигнах и отминах нататък. Безсънието очевидно отравяше ума ми.

— Готова съм — каза Хелън Роси зад мен. Гласът й беше нисък, а тя изглеждаше бледна и уморена. — Прав беше — добави тя, — тук не се споменава авантюрата му с майка ми, нито дори пътуването до Румъния. Казал си истината. Нищо не разбирам. Трябва да е било по същото време като това пътуване до континента, защото аз съм родена девет месеца след това.