Элизабет Костова - Историкът

Яркият ден и шумните бързи коли ме подразниха още повече след тишината на библиотеката. Трябваше да им благодаря, обаче, за един неочакван подарък: докато се провирахме през уличното движение, Стивън ме хвана за ръка, за да е сигурен, че ще пресечем безопасно. Приличаше на властен батко, помислих си, но допирът на неговата суха топла длан остави в моята гъделичкащо усещане, което не престана дълго след като той пусна ръката ми. Поглеждайки крадешком към веселия му профил с непроменено изражение, останах убедена, че посланието е протекло само в едната посока. На мен обаче и това ми стигаше.

Радклиф Камера, както знае всеки англофил, е един от великите шедьоври на английската архитектура — прекрасна, дивна, грандиозна кръгла кутия за книги. Единият й край почти опира в улицата, но останалата част от сградата е обградена от обширна морава. Влязохме мълчаливо, макар че в центъра на внушителната кръгла зала се беше скупчила шумна група туристи. Стивън ми показваше най-забележителните детайли на сградата, която се изучава във всеки курс по английска архитектура и неизменно присъства във всеки пътеводител. Беше разкошно, емоционално място и аз не спирах да се оглеждам, мислейки си колко неподходящо е било тъкмо тук да скрият онези зловещи предания. Най-накрая той ме заведе до едно стълбище и се изкачихме на балкона.

— Насам — той тръгна към една врата в стената, която сякаш беше изрязана в грамадата от книги. — Тук има малка читалня. Влизал съм само веднъж, но мисля, че вампирската сбирка е тук.

Сумрачната стая наистина беше тясна, а и напълно тиха, скътана далеч от гласовете на туристите. Величествени томове обсипваха библиотечните рафтове с карамелените си на цвят подвързии, трошливи като древни кости. Сред тях се белееше човешки череп в малка позлатена стъкленица, сякаш за да засвидетелства страховития характер на колекцията. Стаичката беше толкова малка, че в средата й оставаше място само за едно бюро, в което едва не се спънахме на влизане. Затова се озовахме и лице в лице с учения, който седеше зад бюрото, прелистваше старинен том и бързо си водеше записки в бележник. Беше блед човек с твърде изпито лице. Очите му бяха тъмни бездни, стреснати и припрени, но и погълнати от работата, от която вдигна поглед, за да види кой влиза. Беше баща ми.

В хаоса от линейки, полицейски коли и любопитни минувачи, който съпътстваше изнасянето на трупа на библиотекаря от улицата пред университетската библиотека, каза баща ми, аз стоях като вцепенен. Беше ужасно, немислимо, че животът и на най-неприятния човек може да приключи така ненадейно, но после веднага се сетих за Хелън. Наоколо бързо се трупаше голяма тълпа и аз се запровирах между хората да я търся. Усетих безкрайно облекчение, когато тя ме намери и ме побутна отзад по рамото с облечените си в ръкавици пръсти. Изглеждаше пребледняла, но спокойна. Беше стегнала шалчето около гърлото си, но аз потръпнах само при вида му върху гладката кожа на врата й.

— Почаках няколко минути и те последвах надолу по стълбите — каза тя, като се надвикваше с врявата на тълпата. — Благодаря ти за помощта. Онзи беше животно. Ти се държа много смело.

С изненада видях колко мило може да бъде лицето й, стига да пожелае.

— Всъщност ти се държа смело. А и те нарани — прошепнах. Постарах се да не соча към врата й пред всички. — Той…?

— Да — отговори тя тихо. Инстинктивно се бяхме приближили един до друг, за да не би някой да подслуша разговора ни. — Когато ми налетя горе, ме ухапа по гърлото — за миг устните й потрепериха, сякаш щеше да заплаче. — Не потече много кръв — нямаше време. Почти не боли.

— Но ти… — смотолевих аз невярващо.

— Не мисля, че ще се заразя — каза тя. — Почти не кървеше и затворих раната много добре.

— Да отидем ли в болница? — В момента щом изрекох тези думи, съжалих, отчасти и заради изпепеляващия поглед, който тя ми хвърли. — Или да се погрижим за раната? — Мисля, че си представях как лекуваме отравянето като след ухапване от змия. Болката по лицето й изведнъж стегна сърцето ми. После си спомних как тя издаде тайната на картата. — А ти защо…?

— Знам какво те безпокои — прекъсна ме тя припряно със засилен акцент, — но не можах да измисля по-добра примамка за тази твар, а исках да видя реакцията му. Никога не бих му дала картата или каквато и да е друга информация. Наистина.

Подозрително я изучавах. Лицето й беше сериозно, а устата й беше стисната в сурова гримаса.