Элизабет Костова - Историкът

Бях си представяла Оксфорд смълчан и злачен, нещо като катедрала на открито, където благородни учени в средновековни дрехи важно крачат насам-натам, всеки хванал по един студент подръка, за да му чете лекции по история, литература, мъглява теология. Действителността се оказа потресаващо оживена: мотоциклети надуваха клаксони, малки коли се стрелкаха напред-назад и едва се разминаваха с пресичащите студенти, тълпи туристи с фотоапарати снимаха кръста на тротоара, където преди четиристотин години, още преди да има тротоари, двама епископи били изгорени на клада. Благородните учени, както и студентите носеха разочароващо съвременни дрехи, най-често вълнени пуловери с тъмни панталони от тънка вълна за преподавателите и дънки за подопечните им. Със съжаление си помислих, че по времето на Роси, поне четирийсет години преди да слезем от автобуса на Брод Стрийт, Оксфорд сигурно е бил облечен поне малко по-прилично.

После погледът ми се спря на първия колеж, който успях да видя там — на утринното слънце кулите му се издигаха над оградения двор, а до него се мержелееше идеалната форма на Радклиф Камера, която първо взех за малка обсерватория. Зад тях стърчаха шпиловете на голямата кафява църква, а по улицата се виеше стена с толкова старинен вид, че дори и мъхът по нея ми се струваше древен. Не можех да си представя как бихме изглеждали в очите на хората, които са крачили по тези улици, когато зидът е бил нов — аз с късата ми червена рокля, бели чорапи на дупки и училищна чанта и баща ми с тъмносиньото сако и сивите панталони, черното поло и шапка от туид, и двамата помъкнали по един малък куфар. Стигнахме, обяви баща ми и за мое удоволствие свихме в една врата в обраслата с мъх стена. Беше заключено и ние почакахме един студент да ни отвори портата от ковано желязо.

В Оксфорд баща ми трябваше да говори на конференция за политическите отношения между САЩ и Източна Европа, които вече бяха дълбоко замразени. Тъй като университетът беше домакин на конференцията, бяхме поканени да отседнем в личните стаи в къщата на един от старшите преподаватели в колежа. Старшите преподаватели, обясни баща ми, бяха добродетелни диктатори, които се грижеха за студентите във всеки колеж. Докато се придвижвахме през мрачния нисък коридор в стената към ослепителната светлина на квадратния двор, за пръв път осъзнах, че скоро и аз ще отида в колеж и стиснах палци през дръжката на чантата си да се сбъдне мечтата ми да се окажа в рай като този.

Край нас лежаха леко изтрити дворни плочи, прекъснати тук-там от дървета с дебели сенки — тежки, меланхолични стари дървета, понякога с пейка под клоните. Малък, съвършено затревен правоъгълник с миниатюрно езерце се простираше пред основната сграда на колежа. Беше един от най-старите колежи в Оксфорд, основан през тринайсети век с дарение от крал Едуард III и по-късно разширен от елизабетинските архитекти. Дори и тази морава с грижливо подстригана трева излъчваше достойнство; определено не видях никой да стъпва отгоре й.

Заобиколихме тревата и езерцето и се запътихме към стаичката на портиера на входа, а оттам поехме към апартаментите до къщата на старшия преподавател. Тези стаи очевидно са били част от първоначалната сграда на колежа, макар че ми беше трудно да измисля за какво ли са били използвани тогава; бяха с ниски тавани, тъмна ламперия и мънички прозорчета с оловни рамки. Спалнята на баща ми имаше сини драперии. С безкрайно задоволство в моята открих високо легло с цветен балдахин.

Подредихме багажа си, измихме прашните си от пътя лица в бледожълтата мивка на общата ни баня и отидохме да се срещнем с мастър Джеймс, който ни очакваше в кабинета си в другия край на сградата. Оказа се сърдечен мил човек с посивяваща коса и грапав белег на една от скулите. Харесах топлата му длан, когато се ръкувахме, и изражението на големите му, някак изпъкнали лешникови очи. Явно не виждаше нищо странно в това, че придружавах баща ми на конференцията и дори предложи същия следобед да разгледам колежа заедно с неговия помощник от студентите. Помощникът, обясни той, бил внимателен и изключително начетен млад човек. Баща ми каза, че няма нищо против; той самият по това време щял да е зает със срещи и защо да не разгледам съкровищата на това място, щом така и така съм тук?

В три следобед нетърпеливо се явих в кабинета с новата си барета в едната ръка и тетрадка в другата, защото баща ми беше предложил да си водя бележки и да напиша съчинение за обиколката ни. Моят водач беше светлокос докторант, висок й слаб, когото мастър Джеймс представи като Стивън Барли. Харесах прозрачните нежни ръце на Стивън със сини вени, неговия тежък рибарски пуловер — пуловъ, както го нарече той, когато изразих възхищението си на глас. Докато крачех до него край моравата, имах чувството, че поне временно съм приета в тази елитна общност. Освен това за пръв път усетих смътен сексуален трепет, неясно чувство, че ако пъхна ръка в неговата, както вървим заедно, някъде в дългия коридор на действителността, такава, каквато я познавах, ще се отвори врата и повече никога няма да се затвори. Вече обясних, че бях водила изключително затворен живот — толкова защитен, както сега си давам сметка, че дори на деветнайсет не осъзнавах колко тесни са били стените му. Бунтовният подтик, който усетих, докато вървях до хубавия студент, ме покори като мелодия от непозната култура. Аз обаче още по-здраво стиснах тетрадката и своето детство и го попитах защо дворът е основно постлан с каменни плочи, вместо да е затревен. Той ми се усмихна снизходително. Ами, не знам. Никой не се е интересувал досега.