Элизабет Костова - Историкът

В писмата си Роси не споменаваше името на архива, а в разговорите ни го бе нарекъл „малко известно хранилище с документи, основано от султан Мехмед II“. Писмото за търсенията му в Истанбул допълваше, че хранилището било придадено към строена през XVII в. джамия. Освен това знаехме, че през прозореца си е виждал „Айя София“, че архивът е на поне два етажа и че има врата, от която от първия етаж направо се излиза на улицата. Предпазливо, но безуспешно се бях опитал да открия сведения за подобен архив от университетската библиотека у дома точно преди заминаването ни. Чудех се защо в писмата си Роси не съобщава името на архива; не беше в стила му да изпусне такъв детайл, но може би просто не е искал да си спомня. Носех всички книжа в куфарчето си, включително списъка на документите, които той беше открил в архива с необяснимо недовършения последен ред: „Библиография. Орден на дракона“. Издирването на източника на този кодиран ред от писмата на Роси из целия град, сред плетеницата от куполи и минарета, беше меко казано обезсърчителна задача.

Единственото, което можехме да предприемем, беше да поемем към един от ориентирите ни — „Айя София“, някогашната велика византийска базилика „Света София“. Щом се приближихме, нямаше как и да не влезем. Портите бяха отворени и колосалният храм ни всмука с останалите туристи, като че ли някаква вълна ни завлече в пещера. Повече от четиринайсет века, мислех си аз, този храм привлича поклонници така, както сега притегли и нас. Вътре бавно отидох в средата и извих глава назад, за да видя онова необятно божествено пространство с прочутите вихрени куполи и сводове, с нахлуващите снопове небесна светлина, с кръглите щитове с калиграфски надписи на арабски по ъглите, джамия върху църква, църква върху руините на античния свят. Сводовете се извиваха високо, много високо над нас, уподобявайки византийската вселена. Не можех да повярвам, че съм там. Бях запленен.

Като се връщам към този миг, осъзнавам колко дълго бях живял само сред книгите на тесния университетски свят, та чак вътрешно се бях огънал под тежестта им. Изведнъж в кънтящия дом на Византия — едно от чудесата на историята — духът ми изскочи от клетката. Моментално разбрах, че каквото и да се е случило, никога повече няма да се върна към старите окови. Исках животът ми да върви нагоре, да се разширява навън, така както вътрешността на този огромен храм се издуваше нагоре и настрани. С него пулсираше и сърцето ми — както никога при странстванията ми сред холандските търговци.

Хвърлих поглед към Хелън и видях у нея същото вълнение — тя беше отметнала глава назад и тъмните й къдрици падаха върху яката на блузата, а обикновено спокойното й, насмешливо изражение бледо отразяваше нетленното съвършенство. Импулсивно се протегнах и хванах ръката й. Тя ме стисна здраво в онази крепка, почти кокалеста хватка, която познавах от здрависванията й. У друга жена жестът можеше да означава подчинение или кокетност, романтично съгласие; но у Хелън той беше прям и буен като погледа й или като студенината на маниерите й. След миг тя сякаш се овладя; пусна ръката ми, но без никакво притеснение, и двамата се разходихме из църквата, като заедно се възхищавахме на чудесния амвон, на искрящия византийски мрамор. Трябваше да положа свръхусилие, за да си напомня, че можем да се върнем в „Айя София“ по всяко време, докато сме в Истанбул, и че първата ни задача в този град е да открием архива. Хелън очевидно мислеше същото, защото тръгна към изхода едновременно с мен и двамата си проправихме път през тълпите обратно на улицата.

— Архивът може да е доста далеч — отбеляза тя. — „Света София“ е толкова голяма, че сигурно се вижда от всяко здание в тази част на града, а сигурно и от другата страна на Босфора.

— Знам. Ще трябва да потърсим други следи. Според писмата архивът е пристроен към малка джамия от XVII век.

— Градът е пълен с джамии.

— И това е така — прелистих купения в движение пътеводител. — Да започнем с тази — Великата султанска джамия. Мехмед II и дворът му може би са ходили там за молитва — джамията е строена в края на XV век, а и има логика архивът му да се пази точно в този квартал, нали?

Хелън се съгласи, че опитът си струва и поехме нататък пеша. По пътя отново се зарових в пътеводителя.

— Слушай, тук пише, че Истанбул е византийска дума, която означава „градът“. Ето, дори и османските турци не са успели да сринат Константинопол, само са му сменили името — при това с византийска дума. Пише още, че Византийската империя е съществувала от 333 до 1453 година. Само си представи — какво дълго пладне на власт.