Элизабет Костова - Историкът

Хелън кимна:

— Тази част на света е немислима без Византия — каза тя сериозно. — Знаеш ли, в Румъния тя се вижда навсякъде — във всяка църква, в стенописите, в манастирите, даже, струва ми се, в лицата на хората. В известен смисъл там Византия е по-близо до очите, отколкото тук с всички тези османски… наслоения… отгоре. — По лицето й пробяга сянка. — Завладяването на Константинопол през 1453 година от Мехмед II е една от големите трагедии в историята. Той сринал стените с оръдия, а после изпратил ордите си три дни да плячкосват и колят из града. Войниците му изнасилвали момичета и момчета в черковните олтари, дори и в „Света София“. Свалили иконите и откраднали свещената утвар, за да ги претопят за злато, а мощите на светците изхвърлили по улиците да ги глозгат кучетата. Дотогава това бил най-красивият град на света. — Тя сложи ръка на кръста си в юмрук.

Аз мълчах. Каквито и жестокости да са се случвали преди векове, градът още беше красив с фините си, наситени цветове, с изящните куполи и минарета. Започвах да разбирам защо един ужасен миг от миналото изглежда така истински в очите на Хелън, но не схващах какво общо има с днешния ни живот. Изведнъж ми хрумна, че може би съм минал целия този път напразно, че съм дошъл на това вълшебно място с една невероятна жена да търся един англичанин, който може би още пътува с автобуса за Ню Йорк. Преглътнах тази мисъл и взех да я дразня:

— Откъде пък знаеш толкова много история? Нали си антрополог?

— Антрополог съм — каза тя сериозно, — но не можеш да изучаваш културата на едно общество, ако не познаваш историята му.

— Тогава защо просто не стана историк? Пак можеше да изучаваш и културата, ако не бъркам.

— Може би — тя беше добила заканителен вид и не ме гледаше в очите, — но на мен ми трябваше специалност, която баща ми да не е успял напълно да си присвои.

В златистата вечер великата джамия още беше отворена както за туристите, така и за правоверните. Изпитах посредствения си немски върху пазача на входа, мургаво къдраво момче — как ли са изглеждали византийците? — но той отвърна, че при тях няма библиотека, никакъв архив, нищо подобно и че не е чувал за такова нещо в околността. Попитахме го може ли да предположи къде би могъл да е архивът.

Може би в университета, замислено предложи той. А малките джамии са просто стотици.

— Днес е твърде късно за университета — каза Хелън. Тя изучаваше пътеводителя. — Утре може да отидем и да помолим някого да ни даде информация за архивите от времето на Мехмед. Мисля, че така ще стане най-бързо. Хайде да разгледаме древните крепостни стени на Константинопол. Оттук можем да стигнем пеша до една от запазените отсечки.

Последвах я през уличките, докато тя вървеше напред и се ориентираше за посоката с джобния пътеводител в ръка, преметнала през лакът малката си черна чантичка. Край нас прелитаха велосипеди, османски носии се сменяха със западни дрехи, чуждестранни коли и конски каруци се разминаваха, вплетени в уличното движение. Навсякъде виждах мъже с тъмни жилетки и фесове и забрадени жени с ярки щамповани блузи и шалвари. Носеха пазарски чанти и кошници, топове плат, пилета в клетки, хляб, цветя. Улиците гъмжаха от живот — както през последните шестнайсет века, помислих си аз. По тези улици са минавали християнските римски императори, понесени от слугите си и обградени със свещеници, тръгнали от двореца към църквата за светото причастие. Били са могъщи владетели, велики покровители на изкуствата, инженери, богослови. Някои, разбира се, са били и изверги — имали навика да колят дворцовите ласкатели и да ослепяват роднините си съвсем според обичаите на самия Рим. Тук са се разигравали първите византийски политически интриги. Всъщност май не беше чак толкова неочаквано място за някой и друг вампир.

Хелън беше спряла пред висок, порутен каменен комплекс. В средата се гушеха магазинчета, а по-настрани в основите на стените растяха смокинови дървета; безоблачното небе тъмнееше и хвърляше медни отблясъци върху бойните зъбери.

— Виж какво е останало от константинополската крепост — каза тя тихо. — Сега разбираш, че преди да ги разрушат, стените са били исполински. Според книгите по онова време морето миело основите им и императорът можел да отплава от двореца си с лодка. А онази стена там е била част от Хиподрума.

Двамата съзерцавахме гледката, докато осъзнах, че цели десет минути не бях мислил за Роси.

— Хайде да видим къде ще вечеряме — предложих рязко. — Вече минава седем, а довечера трябва да се приберем рано. Твърдо съм решил утре да открия този архив.