Элизабет Костова - Историкът

Здраво стисках писмата в скута си, но клепачите ми натежаваха. Симпатичната жена на отсрещната седалка вече спеше със списание в ръце. Очите ми се затвориха за секунда, когато вратата на купето ни се отвори. Нахлу ядосан глас, последван от дълга фигура, която се изпречи между мен и виденията ми.

— Ама че нахалство! Така си и знаех. Вагон по вагон те търсих. Беше Барли, който бършеше чело и ме гледаше навъсено.

Барли беше разгневен. Не че го обвинявах, но развоят на събитията беше твърде неблагоприятен за мен, така че и аз бях ядосана. Още повече се подразних, защото първият ми яден спазъм беше последван от тайна въздишка на облекчение; преди да го видя, не осъзнавах колко самотна съм се чувствала във влака, на път към неизвестното — може би към още по-страшна самота, ако не успея да намеря баща си; дори към галактическата самота на вечната ни раздяла. Преди няколко дни с Барли изобщо не се познавахме, а сега лицето му за мен означаваше самата близост.

В този момент обаче то се мръщеше.

— Къде, по дяволите, мислиш, че отиваш? Препускам като ненормален заради теб — и какво изобщо си намислила?

Като начало пропуснах да отговоря на втория въпрос.

— Не исках да те тревожа, Барли. Мислех, че си вече на ферибота и изобщо няма да разбереш.

— Да, и ще се върна при мастър Джеймс да му докладвам, че си на сигурно място в Амстердам, а после ще му кажат, че си изчезнала. Колко ли ще ми се зарадва тогава! — Той се просна на седалката до мен, сключи ръце и кръстоса дългите си крака. Носеше малко куфарче, а бретонът на сламенорусата му коса стърчеше на една страна. — Какво ти става?

— А ти защо ме следиш? — троснах се аз.

— Тази сутрин фериботът тръгва по-късно заради ремонт — той не се сдържа и се поусмихна. — Бях гладен като вълк, затова се върнах няколко преки назад да си купя кифлички и чай и какво да видя — ти се измъкваш в другата посока, нагоре по улицата, макар че първо не бях сигурен ти ли си. Реших, че може само да ми се е сторило, нали, затова си купих закуската и толкова. После обаче съвестта ме загриза, защото ако наистина беше ти, щях доста да загазя. Забързах в твоята посока и видях гарата, а после ти се качи на влака и аз щях удар да получа. — Той пак ме стрелна с яден поглед. — Цяла сутрин ме тормозиш. Наложи се да се разтичам да си купя билет — и аз не знам как ми стигнаха гулдените — а после да обикалям целия влак да те търся. Сега пък се движим толкова бързо, че няма как да слезем. — Присвитите му блеснали очи се зареяха към прозореца, а после към писмата в скута ми. — Ще благоволиш ли сега да ми обясниш какво правиш на експреса за Париж, вместо да си на училище?

Какво ми оставаше.

— Съжалявам, Барли — казах нещастно. — Не съм искала да те замесвам в тази история. Наистина мислех, че отдавна си заминал и ще се върнеш при мастър Джеймс с чиста съвест. Не исках да те тормозя.

— Нима? — Той очевидно чакаше повече обяснения. — Значи просто ти се е прищяло да се разходиш до Париж в часа по история?

— Ами — подех аз, за да спечеля време, — баща ми изпрати телеграма, че всичко е наред и мога да отида при него за няколко дни.

Барли замълча за малко.

— Ще прощаваш, ама това не обяснява всичко. Ако имаше телеграма, тя щеше да дойде снощи и аз щях да разбера. Пък и кой е казвал, че нещо не е наред с баща ти? Мислех, че просто е заминал по работа. И какво четеш?

— Дълга история — изрекох бавно, — знам, че вече ме мислиш за особена…

— Ужасно особена — ядосано вметна Барли. — По-добре ми кажи какво става. Имаме малко време, преди да слезем в Брюксел и да вземем следващия влак за Амстердам.

— Не! — Не исках да крещя така. Жената на отсрещната седалка се стресна от спокойния си сън и аз сниших глас. — Трябва да продължа за Париж. Нищо ми няма. Слез там, ако искаш, и до довечера ще си в Лондон.

— Да сляза там, така ли? Тоест ти няма да слезеш там? Къде отива този влак?

— Не, той наистина спира в Париж…

Той отново скръсти ръце и зачака. Беше по-лош и от баща ми. Сигурно по-лош и от професор Роси навремето. За миг си представих Барли, застанал на подиума в аудиторията, сключил ръце и впил очи в нещастните си студенти, да нарежда с остър глас: И какво в крайна сметка довежда Милтън до страховитото заключение за падението на Сатаната? Или никой не си е прочел материала?

Преглътнах.

— Дълга история — повторих отново, още по-тихо.

— Имаме време — каза Барли.

Хелън, Тургут и аз се спогледахме над малката ресторантска маса и усетих, че помежду ни се възцарява съучастнически дух. Може би за да спечели малко време, Хелън взе кръглото синьо камъче, което Тургут беше оставил до чинията й, и го протегна към мен.