Элизабет Костова - Историкът

Тургут се усмихна — стори ми се тъжно — и аз още веднъж бях уязвен от тихата му откровеност.

— Ех, това е необикновена история, много, много стара. Разбирате ли, работех по втората си книга за Шекспир — трагедиите. Всеки ден работех по малко в своята — как се казваше — ниша в кабинета по английски в университета. Един ден намерих една книга, която дотогава не бях виждал. — Той пак се обърна към мен с тъжната си усмивка. Кръвта вече се беше смръзнала във вените ми. — Не бях виждал подобна книга, беше празна, много стара, с дракон в средата и една дума — Drakulya. Дотогава не бях чувал за Дракула. Картинката обаче беше необикновена и завладяваща. Тогава си помислих, че трябва да разбера какво означава тя. Така че се опитах да науча всичко.

Хелън беше замръзнала до мен, но сега се размърда някак ентусиазирано.

— Всичко? — откликна тя тихо.

С Барли почти бяхме стигнали Брюксел. Отне ми много време — макар че ми се сториха няколко минути — да му предам колкото мога по-простичко и ясно разказите на баща ми за преживяванията му като студент. Барли беше зареял поглед през прозореца навън към белгийските къщички и градинки, тъжни под облачната пелена. Докато приближавахме Брюксел, мяркахме черковни кули, огрени от случайно пробил слънчев лъч, или стари заводски комини. Холандката тихо похъркваше, а списанието беше паднало краката й.

Тъкмо се канех да опиша безпокойството на баща ми напоследък, нездравата му бледност и странното държане, когато Барли изведнъж обърна лице към мен.

— Това е страшна фантастика — каза той. — Изобщо не би трябвало да вярвам на такива откачени приказки, но не знам защо им вярвам. Поне искам да вярвам. — Помислих си, че дотогава не го бях виждала сериозен — само насмешлив или, за кратко, раздразнен. Очите му, сини като късчета небе, още повече се присвиха. Най-смешното е, че цялата тази история ми напомня за нещо.

— За какво? — почти припаднах от облекчение, че приема разказа ми.

— Ами, това е чудното. Не мога да се сетя. Нещо за мастър Джеймс. Но какво?

Барли размишляваше в купето, положил брадичка в дланите си с дълги пръсти, и напразно се мъчеше да си спомни някакъв случай с мастър Джеймс. Накрая ме погледна и аз останах поразена от красотата на слабото му розово лице, когато беше сериозно. Ако не излъчваше такава жизнерадостност, лицето му щеше да е ангелско, или по-скоро като на монах от нортумбрийски манастир. Тогава тези сравнения неясно се мярнаха в ума ми и едва по-късно ги осъзнах.

— Така — каза той накрая, — според мен има два варианта. Или си побъркана, което изисква да остана при теб и да те върна жива и здрава у дома, или не си побъркана, което пък означава, че си на път да се напъхаш сред големи неприятности и следователно пак трябва да остана с теб. Утре би трябвало да съм на лекции, но ще измисля нещо по въпроса.

Той въздъхна и ми хвърли един поглед, а после отново се отпусна на седалката.

— Струва ми се, че крайната ти спирка не ще да е била Париж. Би ли ме осветлила къде точно възнамеряваш да отидеш?

Да ни беше залепил по плесница, както приятно си седяхме около масата в истанбулското ресторантче, професор Бора не би могъл да ни зашемети повече, отколкото с разказа си за своето „ексцентрично хоби“. Ударът обаче беше здравословен; успя да ни събуди и да изостри бдителността ни. Сънливостта ми от времевата разлика на полета изчезна, както се изпари и безнадеждното усещане, че едва ли ще намеря още сведения за гроба на Дракула. Бяхме на точното място. Може би — тук сърцето ми потрепна, като че ли с ненапразна надежда, — може би гробът на Дракула беше именно в Турция.

Тази идея не ми беше хрумвала, но сега ми се струваше съвсем разумна. В края на краищата, тъкмо тук един от слугите на Дракула е предал на Роси жестокото си предупреждение. Дали неживите пазеха не само архива, но и гроба? Възможно ли беше осезаемото присъствие на вампири, което Тургут ни описа, да беше резултат от факта, че Дракула още обитаваше този град? Прехвърлих наум всичко, което вече знаех за „кариерата“ на Влад Набучвача и за по-късната легенда. Ако като малък е бил затворник тук, защо да не се върне след смъртта си на мястото, където е направил първите си крачки в изкуството на мъченията? Може да е изпитвал нещо като носталгия, подобно на хората, които след пенсионирането си се връщат в града, където са израснали. Ако романът на Стокър заслужаваше доверие поне що се отнася до сведенията за вампирските навици, демонът със сигурност може да живее от място на място, да мести гроба си, където пожелае; в романа той стига чак до Англия в ковчега си. Защо да не отиде и до Истанбул след края на жизнения си път — промъквайки се нощем към самото сърце на империята, която го е унищожила? В края на краищата, това би било напълно подходящо отмъщение за османците.