Элизабет Костова - Историкът

Още обаче не можех да задам тези въпроси на Тургут. Едва се бяхме запознали и се питах дали можем да му имаме доверие. Изглеждаше искрен, но все пак появата му на нашата маса с неговото „хоби“ беше прекалено странна, за да я приемем просто така. Сега той говореше на Хелън, а и тя, най-накрая, говореше с него.

— Не, скъпа мадам, не знам „всичко“ за Дракула и неговата история. Истината е, че моите знания далеч не са така обстойни. Подозирам обаче, че за зла участ е упражнявал огромна власт върху нашия град и това ме кара да продължавам проучванията си. А вие, приятели мои? — Той гледаше ту Хелън, ту мен. — Вие също изглеждате доста любопитни по тази тема. Каква точно е темата на дисертацията ви, младежо?

— Холандското търговско съсловие през XVII век — отговорих неубедително. Поне на мен ми се стори неубедително и дори започнах да се чудя дали от самото начало заниманията ми не са били твърде безцветни. Нали холандските търговци не са бродили през вековете да нападат хора и да крадат безсмъртните им души.

— Аха. — Тургут ми изглеждаше озадачен. — Ами — заяви той накрая, — ако ви интересува и историята на Истанбул, елате утре сутринта с мен да видите колекцията на султан Мехмед. Велик човек е бил старият тиранин — събирал е много интересни неща, не само документите от любимия ми архив. Сега трябва да се прибирам при жена си, че тя сигурно вече не е на себе си, толкова закъснях. — Той се усмихна, сякаш с удоволствие предугаждаше състоянието на жена си, но не копнееше лично да го види. — Освен това тя определено ще се зарадва, както и аз, ако утре ни дойдете на гости за вечеря.

За момент се замислих върху предложението му; турските съпруги явно и до днес бяха кротки и изпълнителни като в легендарните хареми. Или човекът просто искаше да каже, че жена му е гостоприемна също като него? Зачаках изсумтяването на Хелън, но тя мълчеше и ни гледаше.

— Е, приятели — Тургут се канеше да тръгва. Сякаш от нищото измъкна малко пари и ги плъзна под крайчеца на чинията си. После за последен път вдигна чаша за наздравица и изгълта остатъка от чая си. — Адио до утринта.

— Къде ще се срещнем? — попитах аз.

— О, ще мина оттук да ви взема. Да кажем точно в десет сутринта? Добре. Желая ви весела вечер — той се поклони и изчезна.

След минута разбрах, че почти не беше вечерял, но беше платил не само своята, но и нашата сметка, и ни беше оставил талисмана си срещу зли очи, който сега светеше по средата на бялата покривка.

Вечерта спах като заклан, както се казва, от изтощение от пътя и от обиколката ни из забележителностите на града. Когато градският шум ме разбуди, вече минаваше шест и половина. В стаичката ми цареше сумрак. В първия си съзнателен миг обиколих с поглед чисто белите стени, простичките, някак чужди мебели, проблясъците на огледалото над мивката и почувствах необяснимо объркване. Сетих се за дните на Роси в Истанбул, за престоя му в някакъв друг пансион — къде ли е бил? — където багажът му бил преровен, а скиците на драгоценните карти — откраднати, и тези сцени изплуваха в ума ми, сякаш аз самият съм ги преживял или ги преживявах в момента. След минута осъзнах, че всичко в стаята ми е тихо и спокойно; куфарът ми с безценното си съдържание стоеше недокоснат до леглото — трябваше само да протегна ръка и щях да го пипна. Дори и насън не можех да забравя старинната, мълчалива книга, която лежеше на дъното му.

Вече чувах Хелън в банята на етажа, шуртеше вода и тя шумолеше наоколо. След миг осъзнах, че всъщност съм я подслушвал и се засрамих. За да потисна това чувство, бързо станах от леглото, пуснах водата от чешмата в стаята си и започнах да плискам лицето и ръцете си. В огледалото лицето ми — колко млад изглеждах тогава, дори и в собствените си очи, скъпа моя дъще, не мога да ти опиша — си беше все същото. Очите ми бяха леко замъглени след дългия път, но ги държах отворени на четири. Намазах косата си с малко от вездесъщия брилянтин по онова време, пригладих вече лъскавия перчем назад и облякох измачканите си панталони и сако, но сложих чиста, макар и негладена риза и вратовръзка. Докато оправях възела пред огледалото, чух, че шумоленето в банята престана и, след като почаках още малко, извадих бръснарските си принадлежности, събрах кураж и отривисто почуках на вратата. Отговор не последва и аз влязох в банята. Ароматът на Хелън — твърде остър и евтино миришещ одеколон, който може би бе донесла от родината си — още се носеше в тясното помещение. Почти се бях научил да го харесвам.