Элизабет Костова - Историкът

Докато следвахме Тургут по улиците, той ни обясни, че архивът на султан Мехмед не се намира в основната сграда на Националната библиотека, макар че е под държавна закрила. Сега се помещавал в едно от допълнителните здания на библиотеката, което някога било медресе или ислямско духовно училище. Със създаването на светската държава Ататюрк закрил медресетата и сградата била превърната в архив на най-редките и старинни книги за историята на империята от сбирката на Националната библиотека. Колекцията на султан Мехмед съжителстваше с други документи от вековете на османското величие.

Сградата се оказа наистина изящен архитектурен паметник. Влязохме от улицата през обкованите с бронз дървени порти. Прозорците бяха покрити с фини мраморни решетки, през които светлината се процеждаше в геометрични форми и украсяваше пода на мрачното преддверие с паднали звезди и осмоъгълници. Тургут ни показа тефтера, поставен на един плот до входа, където трябваше да запишем имената си (Забелязах, че Хелън надраска нещо нечетливо), а после лично се разписа със замах.

Влязохме в единствената читалня на архива, просторна тиха стая, увенчана с купол със зелено-бяла мозайка. По цялата дължина на стаята бяха наредени полирани маси и трима или четирима учени вече се трудеха зад тях. Стените бяха покрити с книги, както и с дървени чекмеджета и кутии, а фини бронзови лампи с електрически крушки висяха от тавана. Библиотекарят, строен петдесетгодишен мъж с броеница на китката, спря работата си, приближи се и разтърси за поздрав и двете ръце на Тургут. Двамата кратко си поговориха — чух, че Тургут спомена името на университета ни — и после библиотекарят се обърна към нас на турски с усмивка и поклон.

— Това е господин Ерозан. Приветства ви с добре дошли в архива — обясни ни доволно Тургут. — Готов е да ви помъчи с каквото може. — Потръпнах, без да искам, а Хелън насила се усмихна. — Той незабавно ще ви извади документите на султан Мехмед за Ордена на дракона. Първо обаче, да се настаним удобно и да почакаме.

Седнахме зад една от масите, на предпазливо разстояние от другите изследователи. Те ни изгледаха с разсеяно любопитство и се върнаха към работата си. След миг господин Ерозан се върна с огромна дървена кутия с ключалка отстрани и гравирани арабски надписи отгоре.

— Какво пише тук? — попитах професора.

— Ех — той докосна капака на кутията с пръсти. — Пише: „Тук се намира злото — хм — тук е прибрано — злото. Затворете го с ключовете на свещения Коран.“

Сърцето ми подскочи; изразите поразително приличаха на онова, което Роси бе записал от полетата на загадъчната карта и бе изрекъл на глас в старата библиотека, където някога се е помещавал архивът. В писмата си той не споменаваше кутията, но може би не я е виждал, ако библиотекарят направо му е донесъл документите. Или пък те са били поставени в кутията след заминаването на Роси.

— Откога датира кутията? — попитах Тургут.

Той поклати глава.

— Не знам, а и приятелят ми не знае. Щом е от дърво, едва ли е от времето на султан Мехмед. Веднъж моят приятел ми разказа — той се усмихна към господин Ерозан, а човекът му върна усмивката, без да знае за какво става въпрос, — че тези книжа били затворени в кутията през 1930 година, за да са на сигурно място. Научил го от предишния библиотекар. Моят приятел е изключително старателен в работата си.

През 1930 година! С Хелън се спогледахме. Вероятно по времето, когато — през декември 1930 г. — Роси е писал своите писма до неизвестен получател, документите, които е преглеждал, вече са били затворени на сигурно в тази кутия. И най-обикновена дървена кутия би била достатъчна, за да опази книжата от мишки и влага; какво ли тогава е накарало някогашния библиотекар да заключи документите на Ордена на дракона в ковчеже със свещени надписи?

Приятелят на Тургут извади връзка ключове и постави един от тях в ключалката. Почти се разсмях, като се сетих за модерния каталог в нашата библиотека, за лесния достъп до хилядите редки книги в университетските ни архиви. Не си бях и помислял, че някога ще проучвам документи, които се държат под ключ. Ключалката щракна.

— Готово — измърмори Тургут и библиотекарят се отдръпна. Тургут се усмихна и на двама ни — стори ми се, доста тъжно — и отвори капака.

Във влака Барли тъкмо дочиташе първите две от писмата на баща ми. Сърцето ми се свиваше, като ги гледах в ръцете му, но знаех, че Барли ще повярва на авторитетния глас на баща ми много повече, отколкото на моите неубедителни думи.