Элизабет Костова - Историкът

— Играеш ли шах? — попита Хелън.

— Разбира се — отвърнах малко възмутено. — Навремето играехме с баща ми.

— Аха — гласът й прозвуча кисело и аз си спомних, макар и твърде късно, че нейното детство е било лишено от такива уроци, а тя вече е започнала своеобразна партия шах срещу баща си — или поне срещу представата, която си е изградила за него. Хелън обаче вече беше в плен на исторически размишления. — Играта не е западна, нали знаеш — тя е древна индийска игра, а думата шахмат е персийска. На английски май я произнасяте „чекмейт“. Шах означава „цар“. Царска битка.

Наблюдавах началните ходове на двамата старци, чиито възлести пръсти избираха първите войници. Разменяха си закачки — вероятно бяха стари приятели. Можех да остана там цял ден да гледам, но Хелън неспокойно продължи напред и аз я последвах. Докато отминавахме, мъжете като че ли ни зърнаха за пръв път и ни хвърлиха бързи любопитни погледи. Сигурно ни личи, че сме чужденци, досетих се аз, макар че Хелън отлично се вписваше в морето от лица край нас. Чудех се колко ли ще продължи играта им — може би цяла сутрин — и кой ще спечели тази партия.

Магазинчето до тях тъкмо отваряше. Беше обикновена барака, скътана под внушителна смокиня в края на пазара. Младеж в бяла риза и тъмни панталони енергично дърпаше врати и пердета, вадеше масички и подреждаше стоката си — книги. Книги изпълваха дървените табли, лежаха натъпкани в кашони по земята, бяха наредени на рафтовете вътре в бараката.

Решително се запътих натам, а младият собственик ми кимна за поздрав и се усмихна, разпознал библиофила дори и под чуждестранния му вид. Хелън се приближи по-бавно и двамата се заровихме в томовете на може би десет езика. Повечето бяха на арабски или на съвременен турски; някои бяха надписани с гръцки или кирилски букви, други бяха на английски, френски, немски, италиански. Открих едно томче на иврит и цял рафт с латинска класика. Повечето бяха евтини издания с некачествени подвързии или пък разкъсани от употреба. Имаше и чисто нови книги с меки подвързии и шокиращи корици, както и няколко видимо старинни томчета, повечето от тях на арабски.

— И византийците са обичали книгите — измърмори Хелън, докато прелистваше една книга, вероятно сборник немска поезия. — Може би и по тяхно време тук са се продавали книги.

Младият продавач беше приключил с подреждането на магазинчето и се приближи да ни поздрави.

— Говорите немски? Английски?

— Английски — отвърнах бързо, понеже Хелън не отговори.

— Имам книги на английски — каза ми той с приятна усмивка. — Няма проблеми. — Лицето му беше слабо и изразително, с огромни зеленикави очи и дълъг нос. — Също вестник от Лондон, Ню Йорк.

Благодарих и попитах дали има антикварни книги.

— Да, много стари — той ми подаде издание на „Много шум за нищо“ от XIX век — евтино на вид, с износена платнена подвързия. Зачудих се от коя ли библиотека е измъкнато и как се е озовало тук — как е стигнало от буржоазен Манчестър, да речем, до този кръстопът на древните култури. Прелистих страниците от учтивост и му го върнах.

— Не е ли достатъчно стара? — попита той с усмивка.

Хелън надничаше през рамото ми и настоятелно си поглеждаше часовника. Даже не бяхме стигнали до „Айя София“.

— Трябва да тръгваме — отвърнах аз.

Младият книжар се поклони вежливо с томчето в ръка. Взрях се в него за секунда със смътното усещане, че го познавам отнякъде, но той вече се беше обърнал и се занимаваше с новия си клиент, възрастен човек, който можеше да е близнак на старците с партията шах. Хелън ме сръга с лакът и двамата излязохме от барачката, като решително заобиколихме пазара и се запътихме обратно към пансиона.

Малкото ресторантче беше празно, но само след минути Тургут се появи на вратата, кимна ни и усмихнат попита как сме спали. Носеше маслиненозелен вълнен костюм въпреки прииждащата жега и изглеждаше обзет от едва потиснато вълнение. Къдравата му черна коса беше гладко сресана назад, обувките му бяха лъснати до блясък. Той бързо ни изведе от ресторанта. Отново забелязах, че беше изключително енергичен човек и усетих облекчение, че стана наш водач. Вълнението завладяваше и мен. Писмата на Роси бяха на сигурно място в куфарчето ми и може би само след няколко часа щях да съм направил важна крачка към откриването му. Най-малкото скоро щях да сравня неговите екземпляри от документите с оригиналите, които той е проучвал дълги години преди мен.