Элизабет Костова - Историкът

— Само помисли — каза Барли, — ако имах поне малко достойнство, сега щях да пътувам към утрешните си лекции — и към здравото конско на Джеймс — влачейки и теб след себе си. Вместо това обаче, ето ме тук, принуден от галантност — а и от любопитство — да придружа ненадейно една госпожица до Южна Франция. Мислиш ли, че ще пропусна такава възможност?

— Не знам — повторих аз, този път с благодарност.

— По-добре да попитаме кога е следващият влак за Перпинян — отсече Барли и решително сгъна хартията от сандвича си.

— Откъде знаеш? — казах изненадано.

— О, май се имаш за много загадъчна — Барли пак изглеждаше ядосан. — Нима не ти преведох цялата онази история от вампирската колекция? Къде другаде може да отиваш, ако не в онзи манастир в Източните Пиренеи? Да не мислиш, че нищо не разбирам от френска география? Хайде, не почвай да се мръщиш. Така лицето ти почти изгубва чара си.

В края на краищата отидохме до bureau de change ръка за ръка.

Когато Тургут произнесе името на Роси с тон, който несъмнено издаваше познанство, внезапно почувствах, че светът се размества под краката ми, че парченца цвят и форма изпадат от мястото си и се разбъркват в сложна плетеница на абсурда. Сякаш гледах познат филм, но на екрана изведнъж се появи нов герой, който всъщност никога не е участвал във филма, а сега се присъедини към действието гладко, но необяснимо.

— Познавате ли професор Роси? — повтори Тургут със същия тон.

Аз още не бях си възвърнал дар слово, но Хелън очевидно беше взела решение.

— Професор Роси е научен ръководител на Пол в Историческия факултет на нашия университет.

— Но това е невероятно — изрече бавно Тургут.

— Познавате ли го? — попитах аз.

— Никога не сме се виждали — заяви Тургут, — но съм чувал за него, при това при най-необикновени обстоятелства. Вижте, мисля, че трябва да ви разкажа тази история. Седнете, колеги — той махна гостоприемно с ръка, дори и насред удивлението си. Двамата с Хелън бяхме скочили на крака, но сега се настанихме до него. — Тук има нещо прекалено необичайно… — той млъкна, но после сякаш се насили да ни обясни. — Преди години, когато се влюбих в този архив, разпитвах библиотекаря за всякакви сведения за него. Той ми разказа, че доколкото си спомня, никой друг не е работил с тези документи, но че предшественикът му — имам предвид библиотекарят преди него — май знаел нещо по въпроса. Така отидох да се срещна със стария библиотекар.

— Той жив ли е сега? — поех дълбоко дъх.

— О, не, приятелю. Съжалявам. Още тогава той беше много стар и умря, струва ми се, около година след като говорихме. Паметта му обаче беше отлична и той сподели, че заключил колекцията, защото имал лошо предчувствие. Каза, че един чуждестранен професор веднъж я прегледал и после много — как се казваше? — се разстроил, почти полудял и внезапно избягал от архива. Старият библиотекар каза още, че няколко дена след тази случка той работел нещо сам в библиотеката и когато вдигнал очи, изведнъж видял някакъв едър мъж да преглежда същите документи. Никой не бил влизал, а вратата към улицата била заключена, защото било вечер, след края на работното време на библиотеката. Изобщо не разбирал как този човек е влязъл. Помислил си, че може би все пак не е заключил вратата и не е чул стъпките на мъжа нагоре по стълбите, макар че не звучало твърде правдоподобно. После ми каза… — Тургут се наведе напред и още повече сниши глас, — каза ми, че когато се приближил към мъжа да го попита какво прави, онзи вдигнал очи и… нали разбирате… в ъгълчето на устата му капела тънка струйка кръв.

Усетих, че ми се повдига, а Хелън вдигна рамене, сякаш искаше да удържи потреперването си.

— Старият библиотекар първо не искаше да ми разкаже тази история. Мисля, че се страхуваше да не го помисля за луд. Каза ми, че едва не припаднал от гледката и когато отново погледнал, мъжът бил изчезнал. Документите обаче още стояли пръснати по масата, затова на следващия ден той купил осветеното ковчеже от антикварния пазар и прибрал документите в него. Държал ги под ключ и по думите му никой повече не ги потърсил, докато той бил библиотекар там. Повече не видял и странния мъж.

— А Роси? — настоях аз.

— Да, виждате ли, аз бях решен да проследя всяка следа в тази история, затова го попитах за името на чуждестранния учен, но той не можа да си спомни нищо, освен че името май било италианско. Каза ми ако искам, да погледна в регистъра за 1930 година и моят приятел тук ми разреши да проверя. След известно ровене открих името на професор Роси, както и че е от Оксфорд, Англия. Затова му написах писмо в Оксфорд.