Элизабет Костова - Историкът

След това Тургут измъкна малка книжка, подвързана със старинна кожа. Много ми беше трудно да удържа порива веднага да я грабна в ръце, но трескаво си наложих да почакам, докато Тургут внимателно я отвори и ни показа първо празните листове в началото и в края, а после и гравюрата в средата — вече познатите очертания, коронования дракон със зловещо разперените крила и панделката в ноктите, на която беше изписана една-единствена заплашителна дума. Отворих куфарчето, което носех със себе си, и извадих моята книга. Тургут постави двете томчета едно до друго на бюрото. Всеки сравняваше своето съкровище със злодейския подарък на другия и двамата едновременно установихме, че двата дракона са съвсем еднакви, неговият изпълваше страниците чак до ръба и беше по-тъмен, докато моят беше поизбелял, но иначе същият, съвсем същият. Същото беше дори петънцето в края на драконовата опашка, като че ли дървената преса е имала дефект и е разляла там малко повече мастило при печатането. Хелън също ги съзерцаваше мълчаливо.

— Забележително — изпъшка Тургут накрая. — Никога не съм и сънувал, че ще дойде ден, когато ще видя втора книга като тази.

— И ще чуете за трета — припомних му аз. — Това е третата такава книга, която съм виждал със собствените си очи, нали помните. Гравюрата в книгата на Роси беше същата.

Той кимна:

— И какво, приятели, означава всичко това? — Вече разгъваше своите копия на картите до нашите книжки и сравняваше с огромния си пръст очертанията на драконите и на планините. — Изумително — мърмореше той. — Като си помисля, че никога не съм забелязал. Наистина прилича. Дракон — карта. Но карта на какво? — Очите му блестяха.

— Роси точно това е искал да разбере тук, в архива — казах с въздишка. — Само да беше направил още няколко крачки, по-късно, за да открие смисъла.

— Може би е направил — гласът на Хелън беше замислен и аз се обърнах да я попитам какво иска да каже. В същия момент вратата между чудноватите плитки чесън се отвори и двамата подскочихме. Вместо страховито привидение обаче се показа дребничка, усмихната дама в зелена рокля. Беше жената на Тургут и всички станахме да я посрещнем.

— Добър ден, скъпа — Тургут бързо я притегли към нас. — Това са моите приятели, професорите от Съединените щати, нали ти разправях.

Той любезно ни представи всички и мисис Бора разтърси ръцете ни със сърдечна усмивка. По ръст беше точно наполовина на Тургут, със зелени очи с дълги ресници, изящен леко гърбав нос и вихрушка от червеникави къдрици.

— Много съжалявам, че ме нямало да ви посрещна — тя произнасяше английския си бавно и внимателно. — Вероятно мъжът ми изобщо не ви хранил, нали?

Възразихме, че чудесно ни е нагостил, но тя поклати глава.

— Мистър Бора никога не предлага на гостите си прилична вечеря. Сега ще го… ще му се скарам — и тя размаха мъничък юмрук към мъжа си, който изглеждаше щастлив.

— Ужасно се страхувам от жена ми — довери ни той самодоволно. — Дива е като амазонка.

Хелън, която се извисяваше над мисис Бора, се усмихна и на двама им; те наистина бяха неустоими.

— А сега — каза мисис Бора, — той ви досажда с противната си колекция. Съжалявам.

Само след минути отново бяхме настанени на пищните дивани, а мисис Бора ни наливаше кафе. Забелязах, че е доста красива с особено ефирно излъчване като птичка, тиха жена, може би около четирийсетте. Английският й беше слаб, но тя го използваше с изтънчен хумор, като че ли съпругът й често влачеше у дома им английскоговорещи гости. Роклята й беше семпла и елегантна, а жестовете й — изискани. Представих си как в детската градина, където беше възпитателка, децата се тълпят около нея — те сигурно й стигат до брадичката, помислих си аз. Зачудих се дали двамата с Тургут имаха собствени деца; в стаята нямаше детски снимки, нито други следи от деца, а не ми се щеше да питам.

— Съпругът ми разходи ли ви хубаво из града? — мисис Бора попита Хелън.

— Да, донякъде — отговори Хелън. — Боя се, че днес отнехме доста от времето му.

— Не, аз отнех вашето време — Тургут сърбаше кафето си с видимо удоволствие. — Но имаме още много работа. Скъпа — обърна се той към жена си, — трябва да потърсим един изчезнал професор, така че ще съм зает няколко дена.

— Изчезнал професор? — мисис Бора спокойно му се усмихна. — Добре. Но първо трябва да вечеряме. Надявам се, че ще вечеряте? — обърна се тя към нас.

Мисълта за още храна беше непоносима и затова се постарах да избегна очите на Хелън. За Хелън обаче явно всичко беше в реда на нещата.