Элизабет Костова - Историкът

Още с първите й думи в мен подскочи надежда.

— Но как ще говорим с нея? Нали каза, че тя няма телефон.

— Няма.

— Тогава какво?

Хелън стисна ръкавиците си и самоуверено ги шляпна в коляното си.

— Ще трябва да отидем да я видим лично. Тя живее в едно малко градче до Будапеща.

— Какво? — сега аз се ядосах. — Какво по-лесно от това! Просто се мятаме на влака с твоя унгарски паспорт и моя — опа! — американски паспорт и се отбиваме да си побъбрим с роднините ти за Дракула.

Най-неочаквано Хелън се усмихна.

— Няма нужда да се ядосваш, Пол — каза тя. — Ние, унгарците, имаме една пословица: „Щом е невъзможно, значи може.“

Тук се засмях.

— Добре де — казах аз, — какъв ти е планът? Забелязах, че винаги имаш план.

— Така е, имам — тя приглади ръкавиците си. — Всъщност се надявам, че леля ми има план.

— Леля ти?

Хелън се загледа през прозореца към измазаните стени на старинните къщи от другата страна на улицата. Наближаваше вечерта и светликът на Средиземноморието, който вече бях заобичал, се сгъсти до златисто по всяка стена в града наоколо.

— Леля ми работи в унгарското министерство на вътрешните работи от 1948 година и е доста важна клечка. Благодарение на нея получих стипендията. В нашата страна нищо не можеш да постигнеш без някоя леля или чичо. Тя е най-голямата сестра на майка ми и двамата със съпруга й помогнали на майка да избяга от Румъния в Унгария, където тя, леля ми, вече живеела, точно преди да се родя аз. С леля сме много близки и тя ще направи каквото я помоля. За разлика от майка ми тя има телефон и смятам да й се обадя.

— Мислиш, че ще намери начин да доведе майка ти на телефона да говорим?

— Господи, нима мислиш, че можем да говорим по телефона за нещо поверително или спорно? — изпъшка Хелън.

— Съжалявам — отвърнах аз.

— Не. Ще отидем лично. Леля ми ще ни уреди. Така ще можем да говорим направо с майка ми. Освен това — в гласа й се прокрадна нотка на нежност — те ще се зарадват да ме видят. Не е кой знае колко далеч оттук, а аз не съм ги виждала почти от две години.

— Добре — съгласих се аз, — готов съм почти на всичко заради Роси, макар че ми е трудно да си представя как се появявам с валсова стъпка в комунистическа Унгария.

— Как ли тогава — каза Хелън — си представяш как се появяваш с валсова стъпка, както се изразяваш ти, в комунистическа Румъния?

Този път аз замълчах.

— Знам — казах накрая. — И аз съм мислил за това. Ако се окаже, че гробът на Дракула не е в Истанбул, то къде другаде може да е?

Двамата поседяхме за малко, всеки потънал в своите мисли и невероятно далеч от другия, докато накрая Хелън се размърда.

— Ще попитам хазяйката дали ще ни разреши да се обадим отдолу — каза тя. — Леля ми скоро ще се прибере от работа и ми се иска веднага да говоря с нея.

— Може ли да дойда с теб? — попитах аз. — В края на краищата, и аз съм замесен.

— Разбира се. — Хелън сложи ръкавиците си и двамата слязохме да притиснем хазяйката в покоите й. Трябваха ни десет минути, за да й обясним желанието си, но няколко турски лири и обещанието да платим изцяло цената на телефонния разговор бързо разчистиха пътя ни. Хелън седна на един стол в стаята и набра цяла плетеница от цифри. Накрая лицето й светна.

— Звъни — усмихна ми се тя с прекрасната си, пряма усмивка. — Леля ми никак няма да хареса тази история — каза тя. После изражението й отново се промени и се съсредоточи. — Ева? — каза тя. — Елена е!

Внимателно заслушан в разговора им разбрах, че тя сигурно говореше на унгарски; най-малкото знаех, че румънският е романски език, така че от него би трябвало да разбера някоя и друга дума. Думите на Хелън обаче препускаха като галопиращи коне, угро-фински тропот, който не оставяше ушите ми на мира нито за секунда. Зачудих се дали говори и на румънски със семейството си, или тази част от живота им отдавна е отмряла под натиска на асимилацията. Тонът й се извисяваше и падаше, от време на време накъсван от усмивка или от леко мръщене. На другия край леля й Ева очевидно имаше много за изприказване и понякога Хелън дълго само слушаше, а после отново се намесваше на странния си език, чиито срички чаткаха като копита.

Хелън явно беше забравила за присъствието ми, но изведнъж вдигна поглед към мен, усмихна се сухо и триумфално ми кимна, като че ли разговорът й е приключил успешно. Усмихна се и в слушалката и затвори. Нашата домакиня моментално се метна върху нас, очевидно притеснена за телефонната си сметка, и аз бързо преброих предварително уговорената сума, добавих още малко от себе си и предадох парите в протегнатите й ръце. Хелън вече се качваше по стълбите и ми махаше да я последвам; тайнственото й поведение ми се виждаше неуместно, но какво ли разбирах аз?