Элизабет Костова - Историкът

— Естествено, Пол.

— Прочетох в пътеводителя, че Истанбул има и подземни руини — катакомби, водни резервоари, такива неща, като в Рим. Имаме поне още един ден, преди да тръгнем — може би трябва да поговорим с Тургут за това.

— Идеята не е лоша — каза Хелън меко. — Дворецът на византийските императори трябва да е имал и подземия. — Тя почти се усмихна, но ръката й попипа шалчето на врата й, като че ли нещо я притесняваше. — Всеки случай, каквото и да е останало от двореца, сигурно е пълно със зли духове — с императори, които ослепявали братовчедите си, и с други подобни създания. Напълно подходяща компания.

Тъй като много добре четяхме взаимно мислите си и заедно размишлявахме за очакващото ни необикновено и дълго преследване, което ни очакваше, отначало не се вгледах внимателно във фигурата, която сякаш упорито се взираше в мен. Освен това не беше някакво високо и заплашително привидение, а доста дребничък, слабоват човек, който почти напълно се сливаше с тълпите наоколо, докато се мотаеше на около пет метра от нас до стената на църквата.

После с потрес познах дребничкия учен с проскубаната сива брада и бялата плетена шапчица, с неугледната риза и панталони, същия, който беше влязъл в архива тази сутрин. Следващият миг обаче удвои шока ми. Човекът беше допуснал грешката да се загледа в мен така настойчиво, че изведнъж се видяхме лице в лице през тълпата. Тогава той изчезна, стопи се като мъгла сред веселите туристи. Втурнах се напред, като почти съборих Хелън, но напразно. Онзи беше изчезнал; беше видял, че съм го видял. Лицето му, между нелепата брада и новата шапчица, несъмнено ми беше познато от университета у дома. Последно го видях малко преди да го покрият с един чаршаф. Беше лицето на мъртвия библиотекар.

Имам няколко снимки на баща ми от периода точно преди да напусне Съединените щати, за да търси Роси, макар че първия път, когато видях тези фотографии като дете, изобщо не знаех какво предхождат. Една от тях, която преди няколко години дадох да сложат в рамка и сега виси над бюрото ми, е черно-бяла снимка от времето, когато цветната фотография тъкмо започва да измества черно-белия отпечатък. На нея се вижда баща ми такъв, какъвто никога не съм го познавала. Гледа право в обектива, а брадичката му е леко вдигната, сякаш се кани да отговори нещо на фотографа. Кой е снимал, никога няма да узная; забравих да питам баща ми дали помни. Не може да е била Хелън, но сигурно някой друг приятел, вероятно колега от университета. През 1952 г. — на гърба на снимката баща ми бе изписал единствено датата — той трябва да е бил докторант от около година и вече да е работел по дисертацията си за холандските търговци.

На снимката баща ми явно позира край сградата на университета, ако се съди по готическите каменни орнаменти зад него. Единият му крак е небрежно качен на някаква пейка, ръката му е опряна на повдигнатия крак, а пръстите му елегантно се поклащат край коляното. Облечен е с бяла или светла риза и вратовръзка на диагонални ивици, тъмни омачкани панталони и лъскави обувки. Изглежда същия, какъвто го помня от по-късния етап в живота му — среден на ръст, обикновени рамене — нито тесни, нито широки, добре сложена фигура — приятна на вид, но незабележителна, фигура, която той не изгуби и на средна възраст. Дълбоките му очи на снимката са сиви, но всъщност бяха тъмносини. С тези потънали в лицето му очи и гъсти вежди, с издадените си скули и дебелия нос, с плътните големи устни, разтегнати в усмивка, той леко прилича на маймунка — излъчва природна интелигентност. Ако снимката беше цветна, зализаната му коса щеше да е бронзова на слънцето; знам този цвят, защото той веднъж ми го описа. Откакто го помня аз, косата му беше бяла.

Онази нощ в Истанбул разбрах в пълна мяра какво означава безсънна нощ. Първо, ужасът от мига, в който за пръв път видях оживялото мъртво лице и се опитах да разбера какво съм видял — само този миг можеше да ме държи буден цяла нощ. После, знаейки, че мъртвият библиотекар ме видя, а след това изчезна, аз не спирах да мисля за непоносимата уязвимост на документите в куфарчето ми. Той знаеше, че ние с Хелън имаме копие от картата. Дали беше дошъл в Истанбул, защото ни преследваше, или защото някак се беше досетил, че оригиналът на картата е тук? Или, ако не беше отгатнал сам, дали нямаше изключителен достъп до някакъв извор на сведения, който аз не познавах? Поне веднъж беше преглеждал документите в архива на султан Мехмед. Дали там е видял оригиналните карти и дали ги е прекопирал? Не можех да отговоря на тези въпроси и със сигурност не смеех да заспя, само като си помислех за алчното желание на това създание да се сдобие с нашето копие на картата, за това как заради тази карта скочи върху Хелън да я удуши сред рафтовете в нашата библиотека. Още повече ме изнервяше фактът, че беше ухапал Хелън и че може би я беше харесал.