Элизабет Костова - Историкът

— Бързо, Хелън — изпъшках аз, докато отново се настанявах в стола й. — Умирам от напрежение.

— Новините са добри — каза тя спокойно. — Знаех си, че леля ми ще помогне.

— Какво й каза?

Тя се ухили.

— Точно това, което може да се каже по телефона, а и трябваше да съм съвсем официална. Но й казах, че съм в Истанбул по научна работа заедно с един колега и че ни е необходимо да дойдем за пет дни в Будапеща да приключим изследването си. Обясних й, че си американски професор и че пишем обща статия.

— За какво? — попитах с мрачно предчувствие.

— За трудовите отношения в Европа под османско владичество.

— Не е зле. Само дето нищо не знам по въпроса.

— Няма проблем — Хелън изчетка някакво влакно от коляното на изрядната си черна пола. — Ще ти разкажа това-онова.

— Метнала си се на баща си.

Небрежната й ерудиция изведнъж ми беше напомнила за Роси и забележката изскочи от устата ми, преди да се замисля. Бързо я погледнах, притеснен, че може да съм я обидил. Усетих, че за пръв път спонтанно помислих за нея като за дъщеря на Роси, като че ли в някакъв незнаен и за мен момент наистина съм повярвал в това.

Хелън обаче изглеждаше тъжна, което ме изненада.

— Добър аргумент за надмощието на гените над средата — каза само тя. — Така или иначе, Ева явно се ядоса, особено като й казах, че си американец. Знаех, че така ще стане, защото тя все си мисли, че съм импулсивна и че поемам прекалено много рискове. То си е така. Освен това, разбира се, тя беше длъжна да се направи на ядосана в началото, за да звучи добре по телефона.

— Да звучи добре?

— Тя трябва да мисли за работата и за поста си. Но каза, че ще уреди нещо и че трябва да й се обадя утре вечер. Това е. Когато научим повече, ще си купим двупосочни билети Истанбул-Будапеща, може би за самолет.

Въздъхнах наум при мисълта за евентуалните разходи и се запитах колко ли още ще издържат финансите ми на това преследване, но на глас казах само:

— Струва ми се, че ще е истинско чудо, ако успее да ме вкара в Унгария и да ни опази от проблеми.

Хелън се засмя.

— Тя наистина прави чудеса. Тъкмо затова не съм си у дома и не работя в културния център в селото на майка ми.

Отново слязохме по стълбите и сякаш по общо съгласие излязохме на улицата.

— Няма какво да правим сега — замислено казах аз. — Трябва да почакаме до утре да видим какво ще направят Тургут и леля ти. Трябва да отбележа, че цялото това чакане много ме изнервя. Какво да правим междувременно?

Хелън помисли малко, застанала неподвижно на улицата в настъпващата златиста вечер. Отново беше сложила ръкавиците и шапката си, но под полегатите слънчеви лъчи в черните й коси се промъкнаха и червеникави отблясъци.

— Бих искала да разгледам този град по-добре — каза тя накрая. — Все пак, може никога да не се върна тук. Да отидем ли отново в „Айя София“? Може да се поразходим преди вечеря.

— Да, няма да е зле.

Повече не разговаряхме по пътя към великата джамия, но докато се приближавахме и пред погледа ми куполите и минаретата постепенно изпълваха уличния хоризонт, аз усетих как мълчанието помежду ни се сгъстява, сякаш вървяхме все по-близо един до друг. Зачудих се дали и Хелън се чувства така и дали причината е в магията на колосалната църква, надвесена над нас, дребните човечета. Още размишлявах и върху онова, което Тургут ни каза предишния ден — за убеждението му, че Дракула е оставил в този велик град своето вампирско проклятие.

— Хелън — казах аз, макар че не ми се искаше да нарушавам мълчанието помежду ни, — не мислиш ли, че може да е погребан тук, в Истанбул? Това би обяснило тревогата на султан Мехмед дори и след смъртта му, нали?

— Той? А, да — тя кимна, сякаш одобри, че не споменах името му на улицата. — Идеята е интересна, но нямаше ли Мехмед да разбере и нямаше ли Тургут да открие някакви доказателства? Не мога да повярвам, че подобно нещо може да се скрие тук векове наред.

— Трудно е да се повярва и че Мехмед би позволил някой от враговете му да бъде погребан в Истанбул, ако е знаел за това.

Тя явно се замисли върху думите ми. Почти бяхме стигнали главния вход на „Айя София“.

— Хелън — казах аз бавно.

— Да? — Стояхме сред тълпите от местни хора, туристи и поклонници, струпани пред широките порти. Приближих се към нея, така че да говоря съвсем тихо, почти в ухото й.

— Ако е възможно гробът да е тук, то тогава и Роси е тук.

Тя се обърна и ме погледна в лицето. Очите й горяха, а между тъмните й вежди се бяха образували фини бръчици от умора и тревога.