Элизабет Костова - Историкът

Тези думи произведоха объркан вихър от мисли в ума ми и не знаех с кой проблем да се заема първо. Когато Тургут спомена своя приятел библиотекаря, аз внезапно се сетих отново за моя враг библиотекаря, когото едва не забравих от възбуда при новината за писмото. Сега бях изправен пред необикновената задача да изпитам до крайност доверието на Тургут, като му докладвам за посещението на един мъртвец, макар че вярата му в историческите вампири сигурно можеше да се разтегне, за да обхване и съвременните вампири. Въпросът за Хелън обаче ми припомни, че я оставих сама за непростимо дълго време. Исках да я оставя насаме, като се събуди, и бях напълно убеден, че тя съвсем скоро ще ме последва долу. Защо не се беше появила досега? Тургут още говореше:

— Така че Селим — той никога не спи, нали разбираш — отиде да изпие сутрешното си кафе, понеже не искаше да ви изненада веднага — а, ето го!

Звънецът на пансиона издрънча и вътре влезе строен мъж, който затвори вратата след себе си. Мисля, че бях очаквал някакво височайше присъствие, човек на възраст в делови костюм, но Селим Аксой беше млад и слабоват, облечен в широки и доста опърпани тъмни панталони и бяла риза. Забърза към нас с ентусиазирано, целеустремено изражение на лицето, което не приличаше твърде на усмивка. Едва когато разтърсих кльощавата му ръка, разпознах зелените очи и дългия тънък нос. Бях виждал отблизо това лице и преди. Още една секунда ми трябваше, за да се сетя точно къде, но изведнъж в ума ми изникна споменът за издължената ръка, която ми подаде едно томче на Шекспир. Беше продавачът от малката книжарничка до пазара.

— Но ние вече сме се срещали! — възкликнах аз, а в същия момент и той извика нещо в този смисъл, на, както ми се стори, някаква смесица от турски и английски. Тургут гледаше ту единия, ту другия, явно озадачен, но когато обясних случая, той се засмя и поклати глава в изумление.

— Съвпадения — каза кратко той.

— Готови ли сте? — господин Аксой с едно махване отказа предложението на Тургут да седне във фоайето.

— Не съвсем — заявих аз. — Ако не възразявате, ще видя къде е мис Роси и кога ще може да се присъедини към нас.

Тургут кимна сърдечно, макар и някак пресилено.

Блъснах се в Хелън по стълбите — съвсем буквално, тъй като неочаквано за самия себе си бях тръгнал да катеря по три стъпала наведнъж. Тя сграбчи парапета, за да не падне надолу по стълбите.

— Ох! — извика тя сърдито. — Какво, за Бога, правиш?

Тя разтриваше лакътя си, а аз се опитвах да забравя сблъсъка с черния й костюм и здравото й рамо в ръката ми.

— Тебе търсех — казах аз. — Съжалявам, ударих ли те? Просто малко се притесних, защото те оставих сама толкова дълго.

— Нищо ми няма — омекна тя малко. — Имам идеи. Кога ще дойде професор Бора?

— Той вече е тук — докладвах аз, — довел е и един приятел.

Хелън също позна младия книжар и двамата размениха няколко накъсани фрази, докато Тургут се обади на господин Ерозан, крещейки в слушалката.

— Има буря — обясни той, когато се върна. — В тази част на града линиите се развалят, когато вали. Приятелят ми веднага ще ни посрещне в архива. Звучеше някак болен, може би е настинал, но каза, че незабавно тръгва. Искате ли кафе, мадам? По пътя ще ви купя малко сусамови ролца.

За мое неудоволствие той целуна ръка на Хелън и всички бързо излязохме навън.

Надявах се с Тургут да повървим сами по-назад, за да мога да му разкажа за появата на злия библиотекар от Щатите; не мислех, че ще мога да обясня всичко пред непознат човек, особено такъв, който според Тургут не е кой знае колко запален по лова на вампири. Още на следващата пресечка обаче Тургут беше потънал в разговор с Хелън и аз се почувствах два пъти по-нещастен, защото едновременно трябваше да я гледам как го дарява с редките си усмивки и да задържам в себе си сведенията, които трябваше начаса да му съобщя. Господин Аксой вървеше до мен и ми хвърляше по някой поглед, но през по-голямата част от времето изглеждаше напълно обзет от собствените си мисли, така че не ми беше удобно да го прекъсвам с наблюденията си за красотата на утринните улици.

Намерихме външната врата на архива отключена — Тургут с усмивка обясни, че не се е и съмнявал в точността на своя приятел — и тихо влязохме, като Тургут галантно пропусна Хелън пред себе си. Малкото преддверие с изящните си мозайки и отворената за посетители регистрационна книга беше празно. Тургут задържа и вътрешната врата пред Хелън и тя вече беше влязла в смълчаната, сумрачна зала на библиотеката, когато я чух как рязко пое дъх и внезапно спря, така че приятелят ни едва не се спъна в нея. Нещо накара косата ми да се изправи още преди да разбера какво става, а после съвсем различни причини ме принудиха грубо да мина край професора, за да стигна до Хелън.