Элизабет Костова - Историкът

Библиотекарят ни чакаше неподвижен в средата на стаята, обърнал нетърпеливо лице в очакване на нашето пристигане. Той обаче не беше дружелюбният човек, когото очаквахме, и не вадеше нито кутията, която искахме отново да прегледаме, нито други прашни ръкописи за истанбулската история. Лицето му беше бледо, като че лишено от живот — точно лишено от живот. Не беше приятелят на Тургут, а нашият библиотекар — нащрек, с блеснали очи, неестествено алени устни и насочен към нас жаден, пламтящ поглед. За миг очите му светнаха в моите и ръката ми запулсира там, където той жестоко я беше извил сред библиотечните рафтове. Явно беше зажаднял за нещо. Дори и ако бях запазил присъствие на духа, за да се досетя що за жажда беше това — за знания или нещо друго, нямаше да имам време да оформя мисълта си. Преди да успея да пристъпя между Хелън и ужасния караконджул, тя извади пистолет от джоба на сакото си и го застреля.

По-късно опознах Хелън в най-различни ситуации, включително тези, които наричаме обикновен живот, но тя никога не спря да ме изненадва. Това, което най-често и най-много ме учудваше, беше способността на ума й да прави бързи връзки между две обстоятелства, връзки, които я водеха до прозрения, до каквито аз бих стигнал доста по-бавно. Тя ме заслепяваше и с чудната широта на знанията си. Хелън беше пълна с подобни изненади и аз постепенно свикнах с тях като с дневна доза опиат, развих приятно пристрастяване към миговете, когато тя ме хващаше неподготвен. Никога обаче не ме е учудвала повече от онзи случай в Истанбул, когато ненадейно застреля библиотекаря.

Нямах време да се изненадвам обаче, защото той залитна настрани и хвърли по нас една книга, която за малко да улучи главата ми. Тя се удари в някаква маса отляво и я чух как падна на пода. Хелън отново стреля, като пристъпи напред и се прицели с хладнокръвие, от което дъхът ми спря. Тогава бях поразен от странната реакция на онова създание. Не бях виждал да застрелват човек, освен по филмите, но пък там, уви, още преди да навърша единайсет години, вече бях изгледал смъртта на хиляди индианци, разстреляни от упор, а по-късно и на всевъзможни мошеници, банкови обирджии и разбойници, включително орди нацисти, създадени специално за разстрел от ентусиазирания военновременен Холивуд. Странното в тази стрелба, истинската, беше, че макар по дрехите на библиотекаря, някъде под гръдната кост, да изби тъмно петно, той не се хвана за корема в предсмъртни гърчове. Вторият изстрел засегна рамото му, но той вече тичаше и се шмугна между библиотечните рафтове в дъното на залата.

— Врата! — изкрещя Тургут зад мен. — Там има врата!

Всички се втурнахме след него, събаряйки столове и заобикаляйки масите. Селим Аксой, лек и подвижен като антилопа, пръв стигна до рафтовете и изчезна между тях. Чухме боричкане и удар, а после трясък на врата, и открихме господин Аксой да се измъква, куцукайки, от купчина крехки османски ръкописи с ярколилава подутина на едната си буза. Тургут се втурна към вратата и аз го последвах, но тя беше здраво затворена. Когато успяхме да я отворим, видяхме само една празна алея и купчина дървени кутии. Претърсихме лабиринта на кварталчето на бърз ход, но нямаше никаква следа от онази твар, нито от пътя на бягството му. Тургут разпита неколцина минувачи, но никой не беше виждал нашия човек.

Неохотно се върнахме в архива през задната врата и открихме Хелън, притиснала кърпичката си в бузата на господин Аксой. Пистолетът не се виждаше, а ръкописите бяха грижливо подредени обратно на лавиците. Когато влязохме, тя вдигна поглед.

— Той припадна за малко — съобщи тя тихо, — но сега е добре. Тургут коленичи до приятеля си.

— Селим, приятелю, каква цицина имаш.

Селим Аксой се усмихна немощно.

— В добри ръце съм — каза той.

— Това го виждам — съгласи се Тургут. — Мадам, поздравления за опита. Но е напълно излишно да се мъчите да убивате мъртъв човек.

— Откъде знаеш? — ахнах аз.

— О, знам — каза той мрачно. — Познавам изражението на това лице. Изражението на живите мъртви. Няма други такива лица. Виждал съм го и преди.

— Това, разбира се, беше сребърен куршум — Хелън притисна кърпичката си към бузата на господин Аксой и положи главата му на рамото си. — Но, както видяхте, той мръдна и не го улучих в сърцето. Знам, че поех голям риск — тя ме погледна настойчиво, но не успях да прочета мислите й, — но сами видяхте, че бях преценила правилно. Ако беше смъртен, щеше да лежи тежко ранен. — Тя въздъхна и нагласи кърпичката.