Элизабет Костова - Историкът

Той посочи една страница с прекрасни арабски букви и за стотен път си помислих колко е ужасно, че човешки езици и дори азбуки ни разделят един от друг в отчайващо вавилонско стълпотворение от различия, така че щом погледнех напечатаната с османски знаци страница, умът ми мигновено се оплиташе в мрежата от символи, непроницаеми като омагьосан плет трънливи храсти.

— Това е откъсът, който господин Аксой си спомня от едно свое проучване тук. Авторът е неизвестен и разказва за събития от 1477 година — да, приятели, точно година след смъртта на Влад Дракула в битката за Влахия. Тук се разказва как същата година в Истанбул вилнеела чума, такава чума, че имамите трябвало да погребват труповете пронизани с кол в сърцето. После описва как в града влязла група монаси от Карпатите — тъкмо затова господин Аксой си спомни за сборника — в покрита каруца, теглена от мулета. Монасите потърсили убежище в един истанбулски манастир и останали там девет дни и девет нощи. Това е целият разказ, а връзките между частите му са твърде неясни — не се съобщава нищо повече за монасите, нито какво е станало с тях. Приятелят ми Селим искал да ни го покаже заради споменаването на Карпатите.

Селим Аксой кимна енергично, но аз не успях да сдържа въздишката си. Откъсът имаше странен ефект; разтревожи ме, без да хвърли нова светлина върху нашия проблем. Годината — 1477 — наистина правеше впечатление, но можеше да е обикновено съвпадение. От любопитство обаче зададох на Тургут един въпрос:

— Ако градът вече е бил под османско владичество, защо тогава е имало манастир, където да се приютят монасите?

— Добър въпрос, приятелю — отбеляза спокойно Тургут. — Трябва да знаеш, че в Истанбул има много църкви и манастири от самото начало на османското управление. Султанът щедро им раздавал разрешения.

Хелън поклати глава.

— Да, но след като оставил армията си да разруши повечето църкви или наредил да ги превърнат в джамии.

— Вярно е, че когато султан Мехмед завзел града, той оставил армията си три дни да плячкосва града — призна Тургут. — Само че той нямало да направи това, ако градът се бил предал, вместо да се съпротивява — всъщност той им предложил наистина мирно споразумение. Записано е също, че когато влязъл в Константинопол и видял разрушенията, нанесени от войниците му — обезобразените сгради, осквернените църкви, изкланите граждани — султанът заплакал за прекрасния град. Тогава той разрешил на някои църкви да продължат дейността си и дал много привилегии на византийските си поданици.

— Но и поробил над петдесет хиляди — вмъкна Хелън сухо. — Не забравяйте и това.

Тургут й отправи възхитена усмивка.

— Мадам, не мога да се препирам с вас. Исках само да кажа, че нашите султани не са били чудовища. Щом превземели една област, те отслабвали хватката си, поне по стандартите на онези времена. Просто самото завладяване се извършвало по не твърде приятен начин — той посочи далечната стена на архива. — Ето това е Негово Величество Мехмед, самият той, ако искате да го поздравите. — Отидох да погледна, макар че Хелън упорито не мръдна от мястото си. Окачената в рамка репродукция — очевидно евтино копие на акварел — изобразяваше едър седнал мъж с бяло-червена чалма. Кожата му беше бяла, имаше рядка брада, калиграфски изписани вежди и лешникови очи. Държеше една роза под големия си гърбав нос и вдъхваше аромата й, зареял поглед в далечината. Приличаше повече на суфитски мистик, отколкото на безмилостен завоевател.

— Удивителен портрет — казах аз.

— Наистина. Бил е предан покровител на изкуствата и архитектурата и е построил много чудесни сгради наоколо. — Тургут почука по брадичката си с огромния си пръст. — Е, приятели, какво мислите за това, което Селим Аксой ни показа?

— Интересно е — заявих аз учтиво, — но не виждам как би ни помогнал да открием гроба.

— И аз не виждам — призна Тургут. — Тук обаче забелязвам известна прилика между този откъс и фрагмента от писмо, който ви прочетох тази сутрин. Размириците около гроба в Снагов, каквито и да са били, са се случили през същата година — 1477. Вече знаем, че това е годината след смъртта на Влад Дракула и че има група монаси, които особено са се тревожели за нещо в Снагов. Не може ли това да са същите монаси или поне да са от едно братство, свързано със Снагов?

— Възможно е — допуснах аз, — но това е само предположение. В текста само се споменава, че монасите са от Карпатите. В онази епоха Карпатите вероятно са били пълни с манастири. Откъде можем да сме сигурни, че са точно от Снаговския манастир? Хелън, ти как мислиш?