Элизабет Костова - Историкът

Явно я стреснах, защото забелязах, че гледа право в мен с някак замечтано изражение, каквото досега не бях виждал на лицето й. Този израз обаче мигновено изчезна и аз си помислих, че или ми се е привидяло, или тя си е спомнила майка си и предстоящото ни пътуване в Унгария. Каквото и да мислеше, тя веднага се окопити.

— Да, в Карпатите е имало много манастири. Пол е прав — не можем да свържем двете групи монаси без повече информация.

Стори ми се, че Тургут остана разочарован и се канеше да каже нещо, но в същия миг бяхме прекъснати от свистяща въздишка. Беше господин Ерозан, който още лежеше на пода върху сакото на Тургут.

— Припадна! — извика Тургут. — Дърдорим си ние като свраки… — той отново приближи чесъна към носа на приятеля си и човекът изстена и се посъживи. — Бързо, да го отведем у дома. Професоре, мадам, ще ми помогнете ли? Ще извикаме такси и ще го заведем вкъщи. Жена ми и аз ще се погрижим за него. Селим ще остане в архива — скоро трябва да отвори врати. — И той даде няколко бързи указания на Селим на турски.

После с Тургут вдигнахме бледия, слаб мъж от пода, закрепихме го помежду си и внимателно го изведохме през задната врата. Хелън вървеше след нас със сакото на Тургут, прекосихме алеята и само след миг излязохме под сутрешното слънце. Когато лъчите докоснаха лицето на господин Ерозан, той се сгърчи, зарови глава в рамото ми и закри очите си с ръка, сякаш да се предпази от удар.

Нощта, която прекарах в онази ферма в Булоа, със спящия Барли на отсрещното легло, беше една от най-будните нощи в живота ми. Прибрахме се към девет и нещо, тъй като навън нямаше много какво да се прави, освен да слушаме пилетата и да гледам как небето потъмнява над срутените хамбари. За мое удивление във фермата нямаше електричество — Не забеляза ли, че няма жици?, попита Барли — и фермерката ни остави един фенер и две свещи, след което ни пожела лека нощ. На светлината им сенките на старите лакирани мебели пораснаха и се надвесиха над нас, а плетеното пано на стената леко потрепваше.

След няколко прозевки Барли си легна с дрехите на едното легло и почти веднага заспа. Аз не смеех да последвам примера му, но се страхувах да оставя свещите да горят цяла нощ. Накрая ги духнах и оставих фенера запален, а това още по-ужасно сгъсти сенките край мен и през единствения ни прозорец от двора нахлу мрак. Край прозореца се виеше лоза, дърветата изглеждаха по-близо едно до друго, а аз, сгушена в леглото си, слушах разнасящия се наоколо зловещ тих звук, може би бухали или гълъби. Барли изглеждаше много далече; преди се бях зарадвала на разделените кревати, които ни спестиха неудобството да се чудим как да легнем, но сега съжалявах, че не сме принудени да спим гръб до гръб.

След като полежах достатъчно дълго в една и съща поза и чак се схванах, видях мека светлина постепенно да пропълзява през прозореца по плочите на пода. Луната изгряваше, а с нея ужасът ми леко стихна, като че ли стар приятел беше дошъл да ми прави компания. Опитах се да не мисля за баща ми; ако това беше някоя от нашите екскурзии, в отсрещното легло щеше да спи той, в достолепната си пижама и с изпусната книга край себе си. Той щеше пръв да забележи старата ферма, щеше да знае, че основната й част датира от времето на Аквитания, щеше да купи три бутилки вино от любезната домакиня и да обсъди с нея лозята й.

Лежейки, аз се замислих какво ли ще правя, ако баща ми не оцелее от пътуването си до Сен Матийо. Не можех да се върна в Амстердам, мислех си аз, да се мотая из къщата ни сама с мисис Клей; това би ме довършило. По европейската система имах още две години до края на средното си образование и после можех да кандидатствам в някой университет. Но кой ще ме вземе преди това? Барли ще се върне към стария си живот; не можех да очаквам, че ще продължи да се грижи за мене. Мастър Джеймс мина през ума ми с дълбоката си, тъжна усмивка и добродушните бръчки край очите. После се сетих за Джулия и Масимо, за вилата им в Умбрия. Видях как Масимо ми налива вино — А ти какво учиш, прекрасна щерко? — и как Джулия казва, че трябва да спя в най-хубавата стая. Те нямаха деца и обичаха баща ми. Ако светът ми се преобърнеше, щях да отида при тях.

Изгасих фенера, вече по-смела, и изтичах на пръсти да надникна навън. Едва виждах луната, закрита наполовина от накъсаните облаци. Срещу нея плуваше един силует, който добре познавах — не, беше само за миг, пък и беше само облак, нали? Разперените крила, извитата опашка? Веднага се стопи, но аз се шмугнах в леглото на Барли и часове наред треперих, притисната до нищо неподозиращия му гръб.