Элизабет Костова - Историкът

Задачата да пренесем господин Ерозан и да го настаним в ориенталската гостна на Тургут — където бледен, но спокоен, той легна на един от дългите дивани — отне по-голямата част от сутринта. Още бяхме там по обяд, когато мисис Бора се върна от детската градина. Тя влезе забързано с пълни пазарски торби в двете си облечени в ръкавици ръце. Носеше жълта рокля и шапка с цветя и приличаше на миниатюрен нарцис. Усмивката й беше свежа и мила, дори и когато ни видя всичките в хола си, заобиколили един легнал мъж. Явно нищо в действията на съпруга й не можеше да я изненада, помислих си аз; може би това е един от ключовете към успешната връзка.

Тургут й обясни положението на турски и веселото й изражение се смени първо с очевидно неверие, а после с нарастващ ужас, когато той внимателно й показа раната на врата на най-новия й гост. Тя ни изгледа с Хелън с безмълвно удивление, като че ли за пръв път се сблъскваше със злото. После хвана ръката на библиотекаря, която, както бях установил по-рано, беше не само бяла, но и студена. Подържа я малко, избърса очите си и бързо отиде в кухнята, откъдето се понесе приглушеното тракане на тенджери и тигани. Каквото и да се случеше, горкият човек поне щеше да обядва добре. Тургут ни покани също да останем за обяд и, за моя изненада, Хелън отиде в кухнята да помага на мисис Бора.

Когато се уверихме, че господин Ерозан си почива удобно, Тургут ме заведе в зловещия си кабинет за няколко минути. С облекчение забелязах, че завеските над портрета бяха плътно спуснати. Поседяхме малко да обсъдим положението.

— Мислиш ли, че е безопасно за теб и жена ти да оставите този човек тук? — не успях да се сдържа и попитах.

— Ще взема всички предпазни мерки. Ако след ден-два се подобри, ще му намеря подслон и човек, който да бди над него — Тургут издърпа един стол за мен и се настани зад бюрото си. Помислих си, че все едно бях с Роси в университетския му кабинет, само дето кабинетът на Роси беше подчертано весел с пищните цветя и димящото кафе, докато този тук беше ексцентрично мрачен. — Не очаквам ново нападение тук, но ако все пак ни нападне, нашият американски приятел ще срещне мощна отбрана. — Загледан в якото му телосложение зад бюрото, изобщо не се усъмних в думите му.

— Съжалявам — казах аз, — но явно ти докарахме много беди, професоре, и дори доведохме заплахата точно пред вратата на дома ти. — Накратко му описах нашите срещи със заразения библиотекар, включително снощния случай, когато го мярнах пред „Айя София“.

— Чудна работа! — каза Тургут. Очите му светеха с мрачно любопитство, а пръстите му барабаняха по плота на бюрото.

— Разреши да те питам нещо — започнах аз. — Тази сутрин в архива ти каза, че и преди си виждал такова лице. Какво имаше предвид?

— Хъм — ерудираният ми приятел сключи ръце на бюрото, — да, ще ти разкажа този случай. Беше преди много години, но го помня съвсем ясно. Всъщност стана няколко дни, след като получих писмото от професор Роси, в което той ми обясняваше, че нищо не знае за нашия архив. Един късен следобед след часовете си отидох в архива — тогава той още се помещаваше в старата си сграда и не беше пренесен в сегашното здание. Помня, че проучвах материали, за да напиша статия за една изгубена творба на Шекспир, „Кралят на Ташкания“, която според някои се развива в измислено място, чийто прототип е Истанбул. Може би си чувал за нея?

Поклатих глава.

— Цитира се в трудовете на няколко английски историци. От тях знам, че в оригиналната пиеса един зъл дух на име Дракол се явява на владетеля на прекрасен стар град, който той — владетелят, е завзел със сила. Духът заявява, че някога е бил враг на краля, но сега идва да го поздрави за неговата кръвожадност. После го подтиква да пие от кръвта на жителите на града, които така се превръщат в негови слуги. Този пасаж може да ти смрази кръвта. Някои казват, че пиесата не е на Шекспир, но аз — той уверено удари с ръка по ръба на бюрото си, — аз мисля, че изказът несъмнено е Шекспиров и че градът е Истанбул, преименуван с псевдотюркската дума Ташкания. — Той се наведе напред. — Освен това вярвам, че тиранът, на когото се явява духът, не е никой друг, а самият султан Мехмед И, завоевателят на Константинопол.

Мравки полазиха по гърба ми.

— Какво според теб може да означава това — за историята на Дракула, имам предвид?

— Е, приятелю, за мен е много интересно, че легендата за Влад Дракула е проникнала чак до протестантска Англия към, да речем, 1590 година, че е била толкова устойчива. Нещо повече, ако Ташкания наистина е Истанбул, то пиесата показва, че по времето на Мехмед тук присъствието на Дракула се е чувствало съвсем осезаемо. Мехмед влиза в града през 1453 година. Това е само пет години след като младият Дракула се връща във Влахия от пленничеството си в Мала Азия и няма сигурни сведения, че оттогава до края на живота си се е връщал отново по нашите земи, макар че според някои учени той все пак е плащал лично данъци на султана. Не мисля, че това може да се докаже. Моята теория гласи, че той оставя тук вампирското си наследство ако не приживе, то със сигурност след смъртта си. Но — Тургут въздъхна — нишката между литературата и историята често изтънява прекалено, а аз не съм историк.