Элизабет Костова - Историкът

— Ти наистина си чудесен историк — казах аз скромно. — Направо съм изумен колко много исторически следи си проучил, и то с какъв успех.

— Много си любезен, млади приятелю. Както и да е, една вечер работех по статията си за тази теория — тя така и не беше публикувана, уви, защото редакторите на списанието, на което я предложих, обявиха съдържанието й за прекалено суеверно, — та работех до късно през нощта и след около три часа в архива отидох до ресторанта от другата страна на улицата, за да хапна малко бюрек. Ял ли си бюрек?

— Още не — признах аз.

— Трябва веднага да опиташ — това е един от най-възхитителните ни национални специалитети. Значи влязох в ресторанта. Навън вече беше тъмно, защото беше зима. Седнах на една маса и докато чаках, извадих писмото на професор Роси от останалите си документи и го препрочетох. Както ти споменах, бях го получил само преди няколко дни и съдържанието му много ме озадачи. Келнерът ми донесе яденето и се случи така, че погледнах лицето му, докато оставяше чиниите. Очите му бяха сведени, но ми се стори, че внезапно забеляза писмото, което четях, с името на Роси най-отгоре. Той му хвърли няколко коси погледа, а после лицето му сякаш отново стана безизразно, но аз забелязах, че застана зад мен уж да сложи друга чиния на масата, докато всъщност надничаше през рамото ми към писмото.

Не можех да си обясня поведението му и се чувствах доста неудобно, затова сгънах писмото и се приготвих да изям вечерята си. Той се отдалечи мълчаливо и аз не се сдържах да не го проследя с поглед, докато обикаляше из ресторанта. Беше едър, широкоплещест, як мъж с тъмна, сресана назад коса и дълбоки тъмни очи. Щеше да е хубав, ако не изглеждаше — как се казва на английски? — твърде зловещо. Очевидно в следващия час ме избягваше, дори и след като приключих с яденето. Извадих си книга да почета, но тогава той внезапно изникна до масата ми и остави димяща чаша чай пред мен. Не бях поръчвал чай и се учудих. Помислих си, че или е от заведението, или е грешка. „Чаят ви — каза той, докато го поставяше на масата. — Постарах се да е много горещ.“ После ме погледна право в очите и не мога да опиша колко ужасяващо беше лицето му. Беше бледо, почти жълто на цвят, като че ли — как да кажа? — беше изгнил отвътре. Под гъстите вежди очите му бяха тъмни и ярки почти като на животно. Устата му беше като червена вакса, а зъбите му бяха много бели и дълги — някак необяснимо здрави на болнавото му лице. Келнерът се усмихна, докато се навеждаше с чая и до мен достигна странната му миризма, от която ми стана лошо и за малко да припадна. Може да ти се види смешно, приятелю, но донякъде приличаше на миризмата, която при други обстоятелства винаги съм харесвал — на стари книги. Знаеш я тази миризма — на пергамент, кожа и още нещо? Знаех я и изобщо не ми беше смешно.

— Секунда по-късно беше изчезнал, без да бърза, се беше прибрал в ресторантската кухня и аз останах на мястото си с чувството, че той всъщност искаше да ми покаже нещо — лицето си, например. Искаше внимателно да го огледам, но все пак в него нямаше нищо конкретно, което да оправдае ужаса ми. — Самият Тургут сега изглеждаше пребледнял, докато седеше в средновековния си стол. — За да успокоя нервите си, взех лъжицата и разбърках чая. Смятах да се успокоя с горещата напитка, но после се случи нещо… нещо много необикновено.

Гласът му отслабна, сякаш вече съжаляваше, че е започнал да разказва тази история. Това чувство ми беше добре познато, затова кимнах да го окуража:

— Моля те, продължавай.

— Сега ми звучи фантастично, но говоря самата истина. Над чашата се издигаше пара — нали знаеш как се получава, когато разбъркаш нещо горещо? — и когато аз разбърках чая си, парата се вдигна във формата на малък дракон и се изви над чашата ми. Потрепна във въздуха за няколко секунди и изчезна. Видях го много ясно със собствените си очи. Можеш да си представиш как се почувствах, просто не вярвах на себе си, а после бързо събрах нещата си, платих и излязох.

Устата ми беше пресъхнала.

— След това видя ли този келнер отново?

— Никога. Няколко седмици не смеех да вляза в ресторанта, но после любопитството ми взе връх и аз отново отидох по тъмно, но от него нямаше и следа. Дори попитах един от другите келнери за него и той отвърна, че такъв мъж наистина е работил при тях, но за кратко, и не знаел фамилията му. Първото му име било Акмар, каза той. Повече никога не го видях.

— Но мислиш, че лицето му е издавало… — не можах да довърша.