Элизабет Костова - Историкът

В двореца обаче имаше достатъчно чудеса, за да задържат вниманието ми. Според разказа на Хелън от предишния ден дворецът бил като отделен свят, в който над пет хиляди слуги с титли като Велик чалмар задоволявали всяка прищявка на султана; където евнуси пазели добродетелността на огромния харем, чиито покои приличали на пищно накичен затвор; където султан Сюлейман Великолепни, управлявал в средата на XVI в., укрепил единството на империята, кодифицирал законите и превърнал Истанбул в знаменита метрополия, каквато е била и при византийските императори. Точно като тях, султанът веднъж седмично излизал в града, за да се помоли в „Айя София“, само че в петък, мюсюлманския свещен ден, а не в неделя. Било свят на строг протокол и разточителни пирове, на възхитителни платове и чувствено пленителни мозайки, на облечени в зелено везири и шамбелани в червени одежди, приказни пъстроцветни пантофи и високи чалми.

Особено ме порази разказът на Хелън за еничарите, елитната гвардия, съставена от най-добрите сред пленените момчета от всички краища на империята. И преди бях чел за тях — момчета, родени в християнски семейства в земи като Сърбия или Влахия, които били възпитавани в исляма и научени да мразят собствените си корени, а после, когато възмъжеели, ги насъсквали срещу техните народи като сокол на плячка. Някъде бях виждал картини на еничари, може би в някакъв албум. Като си спомних безизразните им млади лица, събрани с единствената цел да охраняват султана, почувствах как студенината на двореца се сгъсти около мен.

Както обикалях стая по стая, ми хрумна, че от младия Влад Дракула би станал идеален еничар. Империята е пропуснала сгодния случай, възможността да обуздае още малко жестокост в безчетните редици на гвардията си. Трябвало е обаче да го заловят съвсем малък, мислех си, вероятно да го заточат някъде в Мала Азия и да не го връщат на баща му. След това вече е станал прекалено независим, изменник, който не се подчинява никому, освен на себе си, непоколебимо сеещ смърт както сред последователите си, така и сред турските си врагове. Съвсем като Сталин — скокът на мисълта изненада и мен, докато съзерцавах блясъка на Босфора. Сталин беше умрял миналата година и в западния печат се бяха промъкнали нови легенди за зверствата му. Спомних си една статия за някакъв очевидно лоялен генерал, когото Сталин обвинил в опит за преврат точно преди войната. Генералът бил измъкнат от апартамента си посред нощ и увесен с главата надолу на един от стълбовете на оживена гара край Москва, където висял няколко дни, докато умрял. Пътниците, които се качвали и слизали от влаковете, го забелязвали, но никой не смеел да погледне втори път към него. Много по-късно хората от този квартал изобщо не били сигурни дали това наистина се е случило.

Подобни тревожни мисли ме преследваха в двореца от стая в стая, всяка по-дивна от предишната; навсякъде подушвах зло или заплаха, което може би просто беше доказателство за върховното могъщество на султана, могъщество, което тесните коридори, виещите се пътечки, зарешетените прозорци и потайните градинки не само не скриваха, а още повече изтъкваха. Най-накрая, търсейки малко спасение от съчетанието на чувственост и затворничество, на изисканост и потисничество, аз се върнах назад сред огрените от слънцето дървета на външния двор.

Там обаче се сблъсках с най-тревожните призраци, защото се оказа, че в този двор се е намирал дръвникът на палача, поне според пътеводителя ми, който не пестеше подробностите, когато описваше обичая на султана да обезглавява подчинените си, пък и всеки, който му противоречи. Отсечените глави били забивани на колове и излагани на показ пред султанските порти за назидание на останалите. Султанът и изменникът от Влахия са били приятна двойка, мислех си аз, отстъпвайки назад от отвращение. Разходката в близкия парк успокои нервите ми, а ниските, червеникави слънчеви отблясъци по водата, които превърнаха минаващия кораб в черна сянка, ми напомниха, че следобедът се изнизваше и трябваше да се връщам при Хелън, може би за още новини от леля й.

Когато пристигнах, Хелън чакаше във фоайето с английски вестник в ръка.

— Как беше разходката? — попита тя и вдигна поглед.

— Потискаща — отвърнах аз. — Отидох в двореца Топкапъ.

— Аха — тя затвори вестника. — Съжалявам, че го пропуснах.

— Недей. Как вървят нещата по широкия свят?

Тя прокара пръст по някои от заглавията.

— Потискащо. Но имам добри новини за теб.