Элизабет Костова - Историкът

Хелън мълчаливо ме наблюдаваше и аз почувствах, не за пръв път, свръхестествената й способност да чете мислите ми. Само след миг тя потвърди усещането ми, като каза:

— Струва си, нали?

— Да — извих очи настрани.

— Много добре — отбеляза тя тихо. — Радвам се, че ще те запозная с леля ми, която е чудесна, и с майка ми, която също е чудесна, но по различен начин.

Бързо я погледнах — сърцето ми се беше свило от нежния й тон, но лицето й вече беше възвърнало обичайния си израз на предпазлива ирония.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— Утре сутринта ще вземем визите си и другиден летим, ако няма проблеми с билетите. Леля ми каза, че утре трябва да отидем до унгарското консулство още преди началото на работното време и да звъннем на входната врата — към седем и половина сутринта. Оттам може направо да отидем в някоя пътническа агенция да запазим самолетни билети. Ако няма места, ще трябва да вземем влака, което ще означава доста дълъг път — тя поклати глава, но аз внезапно си представих бучащия, тракащ балкански влак, препускащ от една древна столица към следващата, и въпреки че щяхме да изгубим доста време, си пожелах да няма никакви свободни самолетни билети.

— Правилно ли ми се струва, че ти приличаш повече на тази твоя леля, отколкото на майка си? — може би усмивката ми към Хелън се дължеше на въображаемото ми приключение с влака.

Тя се поколеба само за секунда.

— Пак улучи, Уотсън. Слава Богу, много приличам на леля си. Но на теб повече ще ти хареса майка ми — с повечето хора е така.

А сега, може ли да те поканя на вечеря в нашето любимо заведение, за да поработим над лекцията ти?

— Разбира се — съгласих се аз, — стига наоколо да не се мотаят циганки.

Предложих й ръката си с нарочно преигран жест и тя остави вестника, за да се облегне на мен. Докато излизахме навън в златистата вечер на византийските улици, аз размишлявах колко странно беше, че дори и при най-невероятни обстоятелства, в най-тревожните моменти от живота ни, в дните на най-страшна разлъка с дома и всичко близко, имаше и мигове на несъмнено щастие.

В слънчевото утро в Булоа двамата с Барли се качихме на ранния влак за Перпинян.

Петъчният самолет от Истанбул до Будапеща съвсем не беше пълен и когато се настанихме сред стегнатите в тъмни костюми турски бизнесмени и облечените в сиви сака маджарски бюрократи, които разговаряха скупчени на групички, сред възрастните жени в сини палта и шалове на главите — дали отиваха да работят в Будапеща като чистачки или дъщерите им бяха омъжени за унгарски дипломати? — на мен ми остана само един кратък полет, в който да съжалявам, че пропуснахме пътуването с влака.

Пътят на релсите, криволичещи сред планински ридове, из обширни гори и скалисти чукари, край реки и феодални градчета, щеше да почака един по-късен етап в кариерата ми — както знаеш, оттогава два пъти съм се возил на този влак. Преходът по маршрута от ислямския към християнския свят, от Османската към Австро-Унгарската империя, от мюсюлманите към католиците и протестантите, за мен винаги е бил огромна загадка. Градовете се редят и сякаш стават все по-големи, архитектурата плавно се изменя, като минаретата постепенно се смаляват и постепенно преминават във все по-високи черковни куполи, самият вид на горите и речните брегове също се променя, така че малко по малко се убеждаваш, че можеш да прочетеш миналото в пропитата с история природа. Дали извивките на един турски хълм се различават от склоновете на маджарските ливади? Разбира се, че не, но все пак окото не може да не види разлика, защото непрекъснато черпи история от ума. По-късно когато пътувах по този маршрут, във въображението си щях да виждам тези земи ту благословени, ту окъпани в кръв — това е другата особеност на историческия поглед, вечно раздвоен между доброто и злото, между мира и войната. Когато си представях османското нашествие през Дунава или по-ранните набези на хуните от изток на запад, винаги се измъчвах от противоречиви образи — отсечена глава, донесена в лагера от воини, които надават триумфални, но и пълни с ненавист крясъци; а после старица — може би най-възрастната баба сред сбръчканите лица, които видях в самолета, — която облича внука си в по-топли дрехи, щипва гладката му турска бузка и със сръчна ръка разбърква дивечовата си яхния да не загори.

Тези образи за мен лежаха в бъдещето, а в онзи ден, докато летяхме със самолета, само съжалявах за гледката отдолу, без дори да знам къде се намира тя, нито какви мисли по-късно ще извика у мен. Хелън, която имаше повече опит като пътешественик и не се палеше толкова, използва случая да поспи, сгушена на седалката си. Две вечери подред замръквахме до късно на ресторантската маса в Истанбул, работейки върху моята лекция за конференцията в Будапеща. Трябваше да призная, че научих повече за битките на Влад с турците, отколкото преди имах удоволствието — или неудоволствието — да знам, макар че от това голяма полза нямаше. Надявах се, че никой няма да ми задава въпроси, когато приключа с представянето на полузаучения си материал. Всичко онова обаче, което Хелън беше успяла да натъпче в мозъка си, беше направо забележително и аз за пореден път се удивих на факта, че тя се беше самообразовала по темата за Дракула, подтикната от смътната надежда един ден да засрами човека, за когото трудно можеше да докаже, че й е баща. Когато натежалата й от съня глава се отпусна на рамото ми, аз я оставих да почива там, като се мъчех да не вдишвам аромата — унгарски шампоан? — на къдриците й. Тя беше уморена, а аз седях и внимавах да не мърдам, докато спи.